Law training

Възникване на правото – фактори и същност. Обичай, религия, морал. Предмет и метод на правото. Правна норма;

І. Същност на правото като социален регулатор на обществените отношения

  1. Възникване на правото.

Въпросът за възникването на правото все още остава спорен, тъй като представата за неговата същност се е формирала в резултат на един продължителен процес и схващанията за природата на правото са се променяли с течение на годините. Въпросът за възникването на правото е свързан не само с появата му в исторически аспект, но и с причините довели до възникването му. Съществуват различни теории, които отразяват разбирането на различни правни школи относно възникването на правото. Най-важни са следните:

  • Договорна теория – правото възниква като отражение на договора между обществото и публичната власт относно управлението на обществените отношения; държавата възниква в резултат на съзнателна човешка дейност;
  • Теологическа теория – явленията от социалната действителност включително и държавата са създадени от Бог и тъй като човешкият закон е отражение на Божествения трябва задължително да се спазва;
  • Икономическа теория – правото възниква в резултат на икономическото развитие на обществото и отразява определен етап на това развитие; причината за появата на правото е необходимостта стопанските отношения да се регулират посредством правила, които са задължителни;
  • Теория на насилието – и правото и държавата са продукт на насилието като правото се разглежда като средство за упражняване на насилие от страна на публичната власт върху обществото;
  • Марксическа теория – правото е продукт на класното господство; то възниква с появата на държавата и е средство на икономически господстващата гласа да се наложи над останалата част на обществото.

Съществуват различни причини, които водят до възникването на правото и възгледите относно тези причини могат да се групират в три основни направления. Според първия най-напред възниква държавата, а правото се явява като продукт на държавната организация. Според втория правото и държавата възникват едновременно и са плод на едни и същи исторически, икономически и политически обстоятелства. Според третото становище правото възниква преди държавата, но не в същия вид, в който съществува след появата на държавното устройство. Според редица изследвания правото не може да възникне едновременно с човешкото общество, а възниква на един по-късен етап от развитието на обществото. Периодът, който предхожда възникването на правото, се определя като до правно регулиране на обществените отношения. В първобитните общества особена роля играе обичаят, който представлява съвкупност от правила за поведение, които са се наложили поради продължителното им прилагане. Тези правила са били с всеобща задължителност. В исторически план особено важна е т. Нар. Система табу. Тя се състои от забрани, които са се наложили в първобитната общност и са с битов, стопански и религиозен характер.

  1. Фактори за възникването и развитието на правото.

Важен фактор за формирането на правото е както възникването и развитието на говоримият език така и възникването на града т.е. Преминаването на човешките същества към т. Нар. Уседнал начин на живот. Този начин се оказва благоприятен фактор не само за струпването на повече хора на едно място, а и за натрупване на материални блага, появата на парите и разменните отношения. Възникването на държавата се явява онзи важен фактор, който води до появата на писаното право.

  1. Същност на правото.

При разглеждането на въпроса за същността на правото следва да се изхожда от три различни аспекта, тъй като правото има три различни битиета – психологическо, институционализирано и правно. Първото битие е израз на волята на обществото относно начина, по който следва да се регулират обществените отношения. Следващото битие отразява развитието на правото на един нов етап, когато то вече се явява израз на държавна воля. То разглежда правото като система от правни норми създадени от държавата. Третото битие е свързано с практическото приложение със съдържанието на правните норми, тъй като правото е система от правила, които се отразяват в конкретното правно поведение на правните субекти.

  1. Сравнение на правото с други нормативни регулатори.

Правото макар и основен не е единственият регулатор на обществените отношения. Наред с него съществуват и други каквито са обичаят, религията, моралът. Обичаят представлява съвкупност от правила за поведение, които са се наложили поради своята многократна употреба. Религиозните норми представляват система от правила каквато е всяка религия. Моралните норми представляват правила за поведение, които са задължителни поради силата на моралната санкция.

ІІ. Предмет и метод на правото

Правото като всяка наука има съобразен предмет. Предметът на правото представлява кръга от обществени отношения, върху които правото въздейства. На всеки етап от развитието на обществото съществуват обществени отношения, върху които правото въздейства. През съответните периоди от време се е появила необходимостта те да бъдат регулирани от такъв специфичен регулатор, какъвто е правото. В голяма степен кръга на тези обществени отношения зависи от това кои обществени отношения на определен етап от развитието на обществото са се откроили като особено важни и значими за общественото развитие и се е появила необходимостта те да бъдат регулирани със средствата и способите на правото. По тази причина кръгът на предмета на правото се променя заедно с промяната на характера на обществените отношения.

Метода на правно регулиране се изразява по специфичния начин на въздействие на правото върху регулираните от него обществени отношения. Два са основните метода на правно регулиране. Първият от тях е императивен – характеризира се с неравнопоставеност на правните субекти, които са разположени във вертикална плоскост т.е. Единият субект винаги е в положение на власт, а другият в положение на подчинение. Характерен е за публично-правните отрасли. Вторият метод е диспозитивен – характеризира се с поставяне на правните субекти на една и съща плоскост т.е. Те са равнопоставени. Той предоставя възможност на субектите да избират поведението си съобразно предоставените им правни възможности.

ІІІ. Правна норма – структура, видове

Правната норма е първичен градивен елемент от системата на правото. Тя е общо правило за поведение, прието от държавните органи, отправено към неопределен кръг от лица. Изпълнението й е осигурено със силата на държавната принуда. Правната норма определя правата и задълженията на правните субекти и има общозадължителен характер, който се гарантира със санкционни последици.

Три са елементите в структурата на правната норма – хипотеза, диспозиция и санкция. Хипотезата съдържа фактическите обстоятелства, при наличието на които правните субекти са длъжни да реализират правилото за поведение. Хипотезата посочва юридическите факти, от които възникват, видоизменят се или се прекратяват предвидените с ПН права и задължения на субектите на правото. Диспозицията представлява общото правило за поведение, което трябва да спазват правнозадължените лица, когато са изправени пред съответните юридически факти. Диспозицията определя правата и задълженията на правните субекти при наличието на обстоятелствата, посочени в хипотезата. Санкцията е неблагоприятната правна последица, която се предвижда при неизпълнение на предписаното правило за поведение. Тя е наказателна мярка за осъществяване на юридическата отговорност на правните субекти заради нарушаването на правните норми. Правната норма не е задължително да съдържа и трите посочени елемента. Можe да съдържа само два от елементите или дори само един.

Въз основа на метода на правно регулиране правните норми се делят на: императивни, каквито са правните норми на публичното право, и диспозитивни, каквито са нормите на частното право.

Според характера на предписанието правните норми се класифицират на:

  • задължаващи – те установяват изискване за категорични задължения и правните субекти трябва да извършат точно определено положително поведение;
  • забраняващи – забраняват определено поведение на съответните адресанти, т.е. изискват бездействие;
  • оправомощаващи – дават определени възможности на правните субекти сами да определят своите права и задължения, в определени от закона рамки.

Според обхвата на случаите, за които се отнасят, правните норми биват общи и специални. Друга класификация дели правните норми на абсолютно и относително определени. Правните норми се подразделят още на материални и процесуални.

Общо понятие за нормативен акт. Източници на правото. Конституция, закони, подзаконови нормативни актове. Международни нормативни актове. 1 учебен час

І. Общо понятие.

Нормативният акт е властнически акт съдържащ волеизявление на компетентен държавен орган под формата на правни норми предписващи общи правила за поведение от неопределен кръг субекти, който има нееднократно действие за разлика от общия и индивидуален административен акт. Според Закона за нормативните актове, нормативният акт съдържа общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално неопределен кръг субекти, има нееднократно действие и се издава или приема от компетентен държавен орган. Нормативни актове могат да издават само органите, предвидени от Конституцията или от закон. Компетентността да се издават нормативни актове не може да се прехвърля.

Нормативните актове от по-висока степен са международните договори по които Република България е страна, Конституцията, кодексите и закона.

Съгласно Закона за нормативните актове подзаконови нормативни актове са постановленията на Министерския съвет, правилниците, наредбите и инструкциите.

ІІ. Източници на правото

Източниците на правото биват писани и неписани. Към неписаните източници спадат т. Нар. Правен обичаи. Правният обичаи представлява многократна повторяемост на едни и същи правни действия при наличието на една и съща правна обстановка. По този начин правният обичаи се превръща в модел за поведение, който се прилага в обществото при липса на писано право. Основно значение имат т. нар. писани източници на правото, които могат да бъдат разделени в три основни групи:

  • Група на нормативните актове – нормативният акт представлява съвкупност от писани правни норми, които уреждат близки или сходни обществени отношения; нормативните актове могат да бъдат класифицирани според степента на юридическата им сила; нормативен акт с най-висша сила е конституцията, която представлява основополагащ нормативен акт, който определя формата на държавно устройство и държавно управление, структурата на държавния апарат и основните права и свободи на гражданите; други нормативни актове са законите; те доразвиват основните правила за поведение и допълнително ги поясняват като създават нови правни норми; законите са два вида – общи и специални в зависимост от нормите, които съдържат;
  • Група на подзаконовите нормативни актове – наредби, правилници и инструкции, тарифи и постановления; издават се от органите на изпълнителната власт т.е. Министерски съвет, отделни министри, ръководители на ведомства; специфичното за тях е, че съдържат вторични правни норми, които се издават въз основа и в изпълнение на нормите, които се съдържат в закона;
  • Група на различните тълкувателни решения и постановления на върховния касационен и върховния административен съд – издават за уеднаквяване на противоречива съдебна практика и имат задължителна сила за всички съдилища, органи на изпълнителната власт и органи на местното самоуправление.

ІІІ. Видове нормативни актове

  1. Конституция на Република България

Конституцията е основен закон. Тя е върховен закон и другите закони не могат да и противоречат. Тя притежава най – висша юридическа сила в сравнение с всички останали правни актове.

Основните принципи на Конституцията са:

1) равноправие на гражданите – всички граждани са равни пред закона;

2) народен суверенитет – цялата държавна власт произтича от народа;

3) политически плурализъм – нито една политическа партия не може да се обявява или утвърждава за държавна;

4) принципи за разделение на властите – държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна;

5) законност – РБ е правна държава, управлява се според Конституцията и законите на страната;

6) хуманизъм – РБ гарантира живота, достойнството и правата на личността;

7) демократизъм – изборите и националните референдуми се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване.

Конституцията се приема пряко от народа чрез референдум или от ВНС. НС може да изменя и допълва всички разпоредби над Конституцията с изключение на тези, които са представени в правомощията на ВНС.

Съществуват две процедури за изменение и допълнение на Конституцията. При 1-та право на инициатива за изменение и допълнение принадлежи на ¼ от народните представители и президента. НС приема закон за изменение или допълнение на Конституцията с мнозинство от ¾ от всички народни представители на 3 гласувания в различни дни. При 2-та процедура НС решава да се произведат избори за ВНС. Според формата на държавно устройство конституциите са: на унитарни държави, на федеративни, на конфедеративни.

Според формата на държавно управление Конституциите се делят: на републикански и монархически; писани и неписани; твърди и гъвкави; юридически и фактически. Конституционото развитие на България започва с освобождението от турско робство и приемането на първата Конституция. На 16.04.1879 във В. Търново ВНС приема първата Конституция – Търновската. Приемането на нова Конституция става през 1947 г. На 18.05.1971 чрез национален референдум се приема третата българска Конституция. След 10.11.1989 доведоха до необходимостта да се приеме нова Конституция. За целта бяха произведени избори за ВНС. 7-то ВНС прие на 12.07.1991 сега действащата Конституция.

  1. Закони. Процедура по приемане на законите.

Законът е нормативен акт на компетентен орган на законодателната (държавна) власт. Той съдържа общи (абстрактни) правила за поведение, насочени към неопределен брой субекти и имащи задължителна сила за тези субекти.

Законите се приемат със специални процедурни правила, описани най-често в конституцията или вътрешния акт за организацията и дейността на парламента.

В България законите се приемат по усложнена процедура, която е гаранция за приемането на адекватни правни норми, които да уреждат или преуреждат обществените отношения и процеси. Според сега действащата Конституция на Република България право на законодателна инициатива (т.е. на внасяне на законопроекти за обсъждане в Народното събрание) имат само 2 вида субекти:

народните представители и Министерският съвет (в лицето на ресорните министри или като колективно тяло).

Веднъж, след като законопроект е внесен в деловодството на Народното събрание, председателят на парламента определя водеща комисия измежду постоянните комисии на парламента. Критерий за това е предметът на законопроекта – ако например законопроектът касае образователната реформа, водеща комисия ще бъде Комисията по образованието, науката и въпросите на децата, младежта и спорта.

След като е определена водеща комисия, е възможно законопроектът да бъде разглеждан и от други комисии, които биха могли да имат интерес от законопроекта. В комисиите се следва следната процедура: – разглеждане на законопроекта като цяло, – разглеждане на законопроекта по текстове.

Ако законопроекта бъде отхвърлен като цяло, той бива връщан за поправки на вносителя, след което процедурата започва отначало. Ако законопроектът бъде приет като цяло, започва дискусия за отделните текстове. След това комисията излиза с решение, където се посочват текстовете, които комисията подкрепя, внесените предложения за изменения на текстовете и техните вносители, подкрепените от комисията предложения за изменение, както и неподкрепените предложения и текстовете, които комисията не подкрепя. Решението се изчита от председателя на комисията на пленарното заседание, насрочено от Председателския съвет на НС (съставен от председателя на НС, неговите замествици и председателите на парламентарните групи).

След това започват разискванията по законопроекта, като се следва процедурата на чл. 59 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание. След като законопроектът бъде приет на първо четене (по принцип като цяло), председателят определя дата за второ четене. Тогава той се резглежда по текстове по процедурата на чл. 59. След това законопроектът се гласува и, ако се приеме, се подписва от председателя на НС и се изпраща на президента на Република България.

Президентът има правото да върене законопроекта в НС, без да мотивира това си решение. След като е върнат, законопроектът се приема само с едно четене и президентът е длъжен да издаде указ за публикуване на законопроекта в „Държавен вестник“.

Законопроектът влиза в сила 3 дни, след като е публикуван в „Държавен вестник“, освен ако не е посочено друго в самия законоппроект.

  1. Подзаконови нормативни актове

Основните подзаконови нормативни актове са правилници, наредби и инструкции.

Правилниците се издават от висшите държавни разпоредителни органи (министерствата) за да детайлизират правната регламинтация, осъществявана от съответния закон. Законодателят е длъжен да предвиди издаването на съответния закон, при сложност на регламентираната материя. Правилника регламентира повторно, но вече детайлно същата материя , която е регламентирана от закона. Така се постига пълнота в правната регламентация.

Правилника не трябва:

  • Да противоречи на закона;
  • Да регламентира материя, не регламентирана от закона;
  • Да се използва за попълване на закона;
  • Да отстранява недостатъци на закона.

Наредбите – издават се от висшите изпълнителни разпоредителни органи (министерства, ведомства) за да регламентират материя, имаща задължителен характер, която не е регламентирана от закона, но е органически свързана с материята, която той регламентира. Причината за издаване на наредба по съответния закон е че закона регламентира устойчиви обществени отношения. Свързаната с тази устойчива материя, променяща се материя остава да се регламентира от предвидената наредба.

Наредбата не трябва:

  • Да противоречи на закона;
  • Да регламентира материя, не регламентирана от закона;
  • Да се използва за попълване на закона;
  • Да отстранява недостатъци на закона.

Инструкциите – издават се от същите органи, за да регламентират начина на прилагане на нормите на закона. Сложността на материята обуславя необходимостта да се издаде съответната инструкция, с цел да се предотврати различното тълкуване и прилагане на съответните правни норми.

Инструкцията не трябва:

  • Да противоречи на закона;
  • Да регламентира материя, не регламентирана от закона;
  • Да се използва за попълване на закона;
  • Да отстранява недостатъци на закона.
  1. Международни нормативни актове.

Международния договор е основен правен институт с широко приложение както в международното право, така и във вътрешното право на отделните страни. В последно време МД придобива нарастващо значение във вътрешното право на отделните страни. Съществените елементи на МД са четири: 1. Действително съгласие между страните; 2. Да бъде сключен от правосубектни по междунар. право страни; 3. Писмена форма; 4. МД да бъде регулиран от нормите на международното право.

Международният договор е споразумение, сключено в писмена форма между субекти на международното право и регулирано от международното право.

Два вида МД: договори-сделки и договори-закони

А) Предмет на договорите-сделки е установяването на права и задължения, които са задължителни само за страните по договора – конкретните държави. Те са двустранни договори и установяват еднократно действаща облигационна връзка между страните.

Б) Предмет на договорите-закони е установяването на общи правни норми, които са задължителни за по-широк кръг правни субекти. Те представляват многостранни договори, към които по принцип е възможно по-късното присъединяване. Договорите-закони са основен източник на съвременното право.

Международните договори като източници.

Правните норми, които регламентират действието на МД като Източници на международното право се съдържат във Виенската конвенция за правото на договорите 1969 г. В Р. България международните договори се превръщат в част от вътрешното право на страната. Различаваме два основни вида международни договори: ратифицирани по конституционен ред; други международни договори, за които страната е изразила съгласие. Ратификацията е най-авторитетната форма на обвързване с международен договор. Органът, който извършва ратификацията е НС.

Процедура:

– сключване на договора – подписването от представители на държавите на предварително съгласувания и одобрен проект за МД. Той може да бъде сключен от президента, МС или министът.

– съгласие за обвързване на Р. Бълагрия – централен момент за придаване на юридическа сила на МД.

Форми: ратификация (от НС със закон) и утвърждаване (от МС).

Др. форми чл. 14 и 15 от ЗМД.

– влизане в сила – по реда на датата, предвидена в самия договор, или съгласувано между преговарящите държави. Обнародването в „ДВ” не е задължително условие той да влезе в сила като източник на международното право. Процедурата, предвидена в чл. 5 ал. 4 от Конституцията изисква международния договор да бъде ратифициран „по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила в Р. България”. Ратификацията се извършва чрез приемане на специален закон за ратификация. Той не съдържа правила за поведение, а единствено въвежда международния договор в правната система. Оттеглянето от международен договор се осъществява също чрез закон. Обнародването се извършва в ДВ. Всеки международен договор – двустранен или многостранен – предвижда ред за влизане в юридическа сила. За да бъде част от вътрешното право обаче, международният договор, трябва да не само да е влязъл в сила, но и да продължава да е в сила и да поражда международни задължения за България.

Ратифицираните по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Р. България представляват надзаконови, първични, основни и преки източници на вътрешното българско право. Те придобиват юридическа сила като се превръщат в част от вътрешното право на страната. Юридическото действие на международните договори във вътрешния правов ред се определя от характера на техните норми и специалното правило на чл. 5, ал. 4, изр. последно от Конституцията. Според характера си нормите на международните договори са пряко приложими и непряко приложими. Ако нормите са пряко приложими те са правно задължителни само за компетентните държавни органи, които трябва да приемат определени нормативни актове за прилагането им.

В случай на противоречие с норми от законодателството предимство имат ратифицираните от НС норми на международните договори. Когато съдилищата решават правни спорове, те могат сами да установят противоречието и да дават предимство на нормите на международния договор, за разлика от случаите, когато съдилищата установяват противоречие с нормите на Конституцията. В последния случай те са длъжни да уведомят ВКС респ. ВАС, за да бъде сезиран КС.

Съществуват международни договори извън тези, ратифицирани по конституционен ред, а обвързването на България е извършено чрез утвърждаване, приемане, присъединяване, размяна на документи. Те също се обнародват в ДВ и стават част от вътрешното ни право. Действието им се определя от йерархичното място на акта за обвързване във вътрешния правов ред. Например, ако актът за обвързване е постановление на МС, то международният договор ще заеме мястото на постановление във вътрешния правов ред. Този договор не може да противоречи на законите, приети от НС.

В заключение може да бъде направен следния извод: Международните договори, сключени от България и трети държави, са част от вътрешната правна уредба. Международни договори, които са ратифицирани в съответствие с конституционната процедура, обнародвани и влезли в сила за България, стават част от законодателството на държавата. Това право има предимство пред разпоредби от вътрешното законодателство, които му противоречат.

Административно право, Финансово право, Данъчно право, Наказателно право. 1 учебен час

І. Какво е частно и какво е публично право?

Разделеността на правото на частно и публично се основава на видовото разнообразие на обществените отношения, които правото регулира. В основата на обществото стоят отношенията между отделни личности и техните общности. Това са отношенията в гражданското общество. То обхваща отношенията с икономически характер, социалните отношения, духовните и политически отношения. Извън гражданското общество остават държавните политически отношения. 

ІІ. Общо понятие.

Публичното право е делът от правото, регулиращ обществените отношения, при които правоотношението възниква между държавата и държавните органи, съответно друг публичноправен субект като орган на власт от една страна и гражданите с техните организации от друга. Това са властнически отношения, при които правоотношенията са неравностойни, понеже държавата задава правилата, регламента на правоотношенията, т.е. тя упражнява суверенитета, макар и опосредствено. Публичното право обезпечава всеобщия, обществен интерес, осмислен и реализиран посредством държавата.

Публичното право обхваща правните отрасли, които регулират държавно – политически отношения. Държавата е политическа форма на гражданско общество. Конституирането на държавните организации и определянето на техните компетенции става чрез правото. Така се определят и взаимоотношенията на подчинения между държавните органи. Отношенията на субординация, на независимост на един държавен орган спрямо друг, са правно регламентирани. Основите на правната регламентация, на структурата на държавните органи и взаимоотношенията между тях, се полагат в конституционни норми. По-нататъшната регламентация на отношенията между държавните органи се осъществява от административното право. Към държавнополитическите отношения се отнасят отношенията между държавните органи, техните длъжностни лича, гражданите с техните общности. Това са отношения при които определяща е ролята на длъжностните лица. Тя се основава на установените в правото нормативни компетенции на съответните длъжностни лица. Взаимоотношенията между държавните органи и останалите правни субекти са отношения на зависимост.

Това са властнически отношения. Публичното право има за предмет на регулиране държавно – политическите отношения при прилагане на метода на зависимостта.

Процесуалните отрасли също спадат към публичното право, защото те предвиждат процедура по реализирането на материалните форми към компетентните държавни органи.

При наличие на свободно гражданско общество публичното право определя пределите на държавната власт. Така то гарантира автономията на гражданското общество спрямо държавата. Поради това публичното право се основава на принципа „разрешено е само това, което специално е предвидено в закона”. Това означава, че публичното право трябва да очертава изчерпателно компетенциите на всеки отделен държавен орган.

В частното право се проявява обратния принцип – „На правните субекти е разрешено всичко, което не е специално забранено от закона”.

Публичното право гарантира сигурността на личността и нейните общности.

В тоталитарното общество публичното право дава възможност на държавните органи да определят едностранно съдържанието на голяма част от държавно правните отношения. По този начин публичен характер добиват много от нормите, които би трябвало да принадлежат към частното право.

ІІІ. Публично правни отрасли

  1. Административно право регулира отношения свързани с осъществяване на изпълнителната дейност. Основна характеристика на метода на правно регулиране е, че той е властнически. Това зависи от характера на обществените отношения. Това зависи от съществуващото и юридически установено неравенство между страните. В най-честия случай, правните промени имат едностранен характер. Те зависят от волята на държавния орган и водят до правна промяна в сферата на лицето, до което се отнасят. Системата на административното право е обусловена от неговата регулаторна функция за отношенията между изпълнителната власт и обществото.

    Източниците на административно право представляват властнически актове на компетентни държавни органи, които съдържат административноправни норми. Те са винаги писмени, освен това, поради спецификата на предмета за регулиране, те са най-често с подзаконов характер. Естествено е да започнем с Конституцията, която има най-висша правна сила. Тя определя правата и задълженията на гражданите и организацията на държавните органи, в това число и най-важните изпълнителни органи.

    На следващо място това са законите, които регулират основни обществени отношения и трайни такива в областта на изпълнителната дейност. Някой от тях имат общ характер като АПК и ЗАНН а други регулират конкретни отрасли такъв е Закона за отбраната и въоръжените сили, ЗУТ и други.

    Подзаконовите нормативни актове са уредени на 2 места – в АПК и в Закона за нормативните актове.
  1. Финансово право – съвкупност от финансово-правни норми, регулиращи обществени отношения, възникващи в процеса на финансовата дейност на държавата, относно разпределението, натрупването, разходването и използването на съвкупния обществен продукт (националния доход) и контрола върху тази дейност, с цел набиране и използване на необходимите на обществото и държавата финансови средства.

    Предмет на финансовото право е съвкупността от отношения, възникващи в резултат на упражняваната финансова дейност на държавата, по повод на разпределението, натрупването, разходването и използването на съвкупния обществен продукт (национален доход) и контрола върху тази дейност.

    Финансовите отношения са публично-правни отношения и са резултат от държавната дейност. Поне един от субектите по всички финансови правоотношения е държавата, правоотношенията са желани и установени от нея и затова държавата полага усилия за тяхното усъвършенстване. Финансовите отношения имат организираща роля: чрез финансовата дейност на държавата се осигурява планомерно разпределение на финансовите средства. Финансовите правоотношения имат паричен характер, защото възникват и се прекратяват по повод на парични средства.

  1. Данъчно право не е самостоятелен правен отрасъл, а е част от финансовото право с оглед на това, че няма собствен предмет и метод на правно регулиране.

    Данъчното право се занимава с обществените отношения по повод разпределение на националния доход и постъпването на парични средства в държавния бюджет – това са отношения, които имат паричен характер – т.нар. същински отношения.

Характеристика на данъчните отношения:

  • те са публично правни отношения, възникват, развиват се, променят се и се прекратяват при и по повод осъществяването на държавна дейност;
  • винаги единият от субектите /участниците/ на правоотношението е държавата със съответен орган (НАП);
  • тези отношения съществуват като правни отношения (развиват се само въз основа на правни норми и принципно имат паричен характер, с изкл. на организационните отношения);
  • метод на правно регулиране – винаги властническия метод, което изключва наличието на диспозитивни норми;
  • данъчните органи действат в условията на обвързана компетентност, а актовете им имат декларативно действие.
  1. Наказателно право – система от правни норми, регулиращи обществените отношения, породени от извършване на престъпления, които норми са установени от държавата, защитават интересите на цялото общество и чието неспазване води до търсене на наказателна отговорност от извършителите на престъпленията.

Основни особености на наказателното право:

  • Специфично за наказателното право е това, че то урежда обществени отношения, които се пораждат само при извършване на престъпления – деяния с висока степен на обществена опасност, които са особено вредни за отделни правни субекти или за обществото като цяло.
  • За наказателното право в съвременните европейски правни системи е характерно, че то винаги е установена държавна воля. Това е така, защото несъобразяването с установените от него забрани влече сериозно принудително засягане на правата и интересите на съответните правни субекти.
  • Наказателноправните норми се установяват само със закон, те отразяват волята на законодателя и се приемат с консенсус в парламента.
  • Съобразяването с предписанията на неговите норми е гарантирано от възможността да се използват специфични мерки на държавна принуда. Наказателното право използва най-тежката форма на държавна принуда — наказанието. Всяка държава създава сложен апарат от органи, специално натоварени с осъществяването на наказателна отговорност.

Предмет на наказателното право е системата от обществените отношения, които се пораждат при извършването на престъпления и които са свързани с наказателната отговорност на техните извършители.

Основните особености на предмета на наказателното право са:

  • основните юридически факти в наказателното право са отрицателни прояви, които увреждат или застрашават обществените отношения, съществуващи към момента на тяхното извършване.
  • засягат отрицателно съществуващите обществени отношения в сравнително висока степен.
  • престъпленията могат да засягат отрицателно практически всички области на обществения живот. И поради това то има универсална охранителна функция.
  • наказателното право има свое специфично обществено предназначение, отразено в чл. 1, ал. 1 НК, според която разпоредба той „има за задача да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и цялостния установен в страната правов ред”.

Метод на наказателното право:

Методът на правно регулиране поначало включва съвкупността от средствата или способите, с които се постига определен резултат при регулиране на обществените отношения, както и начинът за използване на тези средства и способи.

а. Основното средство, с което си служи наказателното право, е наказателната санкция. Тя е принудително засягане правата и интересите на престъпния деец по начин и в степен, предвидени в закона. Основни особености на наказателната санкция.

  • Наказателната санкция е реакция на обществото срещу отрицателното засягане на определени обществени отношения. Тя е основното средство за регулиране на породените от престъплението отношения между държавата й престъпника.
  • Наказателната санкция е мярка на държавна принуда, което означава, че деецът е длъжен да търпи засягането на неговата правна сфера.
  • Наказателната санкция същевременно е израз и на категоричната недопустимост и подчертава моралната укоримост на извършеното престъпление и на престъпния деец.
  • Наказателната санкция отразява и обществената необходимост да се окаже известно въздействие върху престъпника в посока на неговото поправяне, превъзпитание и сплашване.
  • Наказателната санкция въздейства предупредително и възпитателно върху останалите членове на обществото.
  1. Частно право

Разграничение между публичното и частното право. Общо понятие за частно право. Отделни клонове на частното право. Гражданско право. 1 учебен час

І. Какво е частно и какво е публично право?

Разделеността на правото на частно и публично се основава на видовото разнообразие на обществените отношения, които правото регулира. В основата на обществото стоят отношенията между отделни личности и техните общности. Това са отношенията в гражданското общество. То обхваща отношенията с икономически характер, социалните отношения, духовните и политически отношения. Извън гражданското общество остават държавните политически отношения. Отношенията в гражданското общество имат тази характеристика, че са свързани със задоволяването на потребителността на личността чрез взаимоотношението. Това са отношения, при които личностите участват в съответствие със своята собствена воля. Отразяването на отношенията, съставляващи гражданското общество, в правните норми, обуславя същността и съдържанието им. В правните норми се отразяват на първо място икономическите отношения, в основата на които стои формата на собственост. Така се формира система от правни норми, които регулират обществени отношения на собственост, образуващи вещното право като отрасъл. Производството на блага, задоволяващи потребности на личността, размяната им и т.н. се отразява в правните норми, които образуват търговското и облигационната право като отделни самостоятелни отрасли. Семейните отношения и наследствените отношения са основите, върху които възникват отраслите семейно и наследствено право.

Така се достига до система от правни отрасли, които образуват първия дял на правото, който наричаме частно право. То се отличава от публичното право по предмета на правното регулиране.

 ІІ. Общо понятие.

Частното право е изградено основно от диспозитивни норми. ЧП регулира отношенията между равнопоставени субекти. ЧП не е единен отрасъл; то се състои от много дялове и техните клонове.

Чрез частното право се регулират обществени отношения, които съставляват гражданското общество. Тези отношения получават израза на правни отношения между равнопоставени субекти на правото. В тези отношения правните субекти влизат, за да задоволят своите потребности на основата на автономията на своята воля. Те не са длъжни да участват в тези отношения, те определят тяхното конкретно съдържание – в рамките на правните норми. В този смисъл частното право се отличава от публичното право по метода на правното регулиране. Това е метода на равнопоставеност на субектите. Тази равнопоставеност се противопоставя на свободата на волята на правните субекти.

При наличието на тоталитарно право, държавата се намесва в частноправните отношения. Тоталитарното общество, основаващо се на държавната собственост, отнема в една или в друга степен спецификата на правното регулиране. Тоталитарната държава прилага в една или в друга степен метода на подчинението в частноправните отношения. По този начин в голяма степен се загубва частноправния характер на вещното и облигационното право. По тази причина при тоталитарното общество липсва отрасъла търговско право.

Всичко това предопределя насоката, в която следва да се формира новата правна система. Частното право е последица от формирането на свободното гражданско общество. От своя страна то гарантира свободата на личността в икономическите, социалните, духовните и политическите отношения. Характера на частното право зависи от националните традиции и специални условия, при които се развива съответната страна. Необходимостта от създаване на условия за развитие на научно – технически тип производителни сили изисква създаване на либерално – социално частно право. То трябва да бъде либерално, за да създаде правни предпоставки на свободно производствено стопанство. В същото време то трябва да бъде социално на основата на необходимостта от смекчаване на анагонистични противоречия.

ІІІ. Същност на отделните отрасли и клонове на частното право

  1. Обща част – това са общи разпоредби, приложими във всички други дялове на Частното право. Когато се извършва препратка към Гражданското право, всъщност препратката е към общата част; Нормативният акт, в който тази част е уредена, е Законът за задълженията и договорите.

    Отделните отрасли и клонове на които ще се спрем в настоящия лекционен курса: гражданско право, вещно право, облигационно право, семейно право, наследствено право, право на интелектуална собственост, търговско право, трудово право, гражданско процесуално право и международно частно право.

  1. Гражданско право – Понятието “гражданско право” се разглежда в четири значения:

    2.1. Гражданското право като обективно право – касае са за отрасъл на правото на една държава, съвкупност от правни норми, уреждащи точно определен кръг обществени отношения.

    2.2. Гражданското право като субективно право – т.е. това е признатата и гарантирана от закона възможност едно лице да има определено поведение, респективно да изисква определена престация от трети лица.

    2.3. Гражданското право като учебна дисциплина, имаща за задача да предаде основните знания за предмета, метода, институтите и т.н. на отрасъла Гражданско право.

    2.4. Гражданското право като наука, която има за предмет изучаването на основните институти на гражданското право. Гражданското право като наука изучава още и основните понятия, принципите на гражданското право и обобщава основните разработки на съдебната практика.

Определение за гражданско право – гражданското право като отрасъл на правото е съвкупност от правни норми, които уреждат статута (правното положение) на гражданско правните субекти и правоотношенията между тях.

Система на гражданското право – системата на гражданското право това е начинът на организиране на нормите, попадащи в гражданското право. Подреждането най-общо става по следния начин – гражданското право, заедно с търговското право и международното частно право, съставляват отраслите на частното право. Подразделенията на гражданското право се наричат клонове. Такива са облигационното право, вещното право, авторското право, семейното и наследственото право и според някои гражданското право обща част. Сред тези клонове трябва да фигурира търговското право, а гражданското право обща част не е отделен клон на гражданското право. Разграничението на клоновете е според предмета, който те регулират.

Система на гражданското право обща част – систематиката на гражданското право обща част включва норми относно нормите, т.е. тези норми, които уреждат кога една гражданско правна норма влиза в действие, кога тя е отменена, нормите относно тълкуването й и т.н. Тук влиза и теорията на гражданското правоотношение – кои юридически факти го пораждат, как се защитават субективните права, субектите на гражданското право и пр.

  1. Частно право

Вещно право, облигационно право, семейно право, наследствено право, право на интелектуална собственост, търговско право, трудово право, гражданско процесуално право и международно частно право. 1 учебен час

  1. Вещно право – урежда отношенията между частноправни субекти във връзка с отделните имущества, движимата и недвижимата собственост. Разглеждат се въпроси като владение, право на собственост, съсобственост, ограничени вещни права, придобивни способи.

    Обект на вещното право: Обект на вещното право са вещите. В теорията се приема, че вещното право представлява правоотношение по повод на вещи. По своя характер вещните права са абсолютни. Това означава, че на носителя на вещното право противостои задължението на всички останали правни субекти да се съобразяват с неговите права. По това се различават вещното от облигационното право, тъй като при последното правнозадължено е лицето по облигационното правоотношение.

    Вещните права следва да се отграничават и от правата върху интелектуалната собственост, които също са абсолютни, но нямат за обект вещ.

    Субекти на вещното право: Субектите на вещното право са посочени в законодателството с оглед на правото на собственост в чл. 2, ал. 2 Закона за собствеността, това са: държавата, общините, кооперациите и други юридически лица, както и гражданите. Изброяването е неточно, тъй като кооперациите са посочени като отделен вид ЮЛ. На практика всички субекти на Гражданското право са субекти и на вещни права.

Системата на българското вещно право включва следните видове вещни права:

3.1. Право на собственост. Това е абсолютно, неограничено вещно право. Освен правото на собственост нашата правна система познава и ограничени вещни права, които ЗС нарича още „вещни права върху чужда вещ”.

3.2. Право на ползване. Това е ограничено вещно право, абсолютно, но ограничено, както и правото на строеж по отношение на правото на собственост. Неговата същност се състои в правото да се използват определени вещи или вещ и да се получават добивите от тях, без да се променят съществено. Правото на ползване е познато от Римското право, а днес е уредено основно в чл.56-62 Закона за собствеността.

3.3. Сервитутни права. Това са родова категория ограничени вещни права, наричани още “служещи”. В миналото те са имали широко разпространение, но днес имат само ограничено приложно поле. При тези права винаги е налице един господстващ и един служещ имот. При това положение собственикът на господстващия имот може да си служи със служещия с оглед използването на своя имот. Най-често срещан пример е правото на преминаване. Уредба – Закона за собствеността, Закон за устройство на територията и особено чл. 7 от Закон за опазване на селскостопанското имущество.

3.4. Право на надстрояване и пристрояване. Това ограничено вещно право дава възмножност на неговия носител да надстрои или пристрои съществуваща сграда и да стане собственик на надстроеното или пристроеното. То е комплексно право и е уредено сравнително по-късно в законодателството. Уредба – Закона за собствеността и Закон за устройство на територията.

  1. Облигационно право е обективно право съвкупност от правни норми. Основните въпроси, които засяга са сделките, в частност договорите – сключване, изпълнение, неизпълнение, предаване на правата по тях, обезпечаване на правата по тях.

Система на облигационното право.

Под система в/на облигационното право се разбира разделянето на правните норми в правни институти и тяхната подредба. Тази система се дели на обща част – която съдържа правилата характерни за облигационните правоотношения и специална част – която урежда отделните видове от тях.

4.1. Общата част в облигационното право допълва и доразвива или пък само (за)дава понятията в случая, ако няма нищо уредено в специалната част по определен въпрос или зададената тема.

Общата част се състои от институти, чиято хронологична уредба е в следната последователност:

  1. правопораждащ юридически факт или източници на облигационното право;
  2. престация;
  3. изпълнение и неизпълнение;
  4. способи за погасяване на облигационните правоотношения;
  5. уредба на/при смяна на страните;
  6. особени случаи на облигационни правоотношения – режими на солидарност и неделимост;
  7. способи за защита на кредитора;
  8. правен институт на/по обезпечение на вземането.

4.2. Специалната част урежда отделни категории облигационни правоотношения, като ги подрежда съобразно избраната от законодателя система, съобразно техните източници.

Източниците на облигационните правоотношения се поделят най-общо на договорни и извъндоговорни. Доктринално договорни са тези които съдържат в себе си сделки – едностранна сделка или договор, а извъндоговорните са тези които не съдържат в себе си сделка. Извъндоговорните са:

  1. неоснователно обогатяване;
  2. гесция;
  3. деликт.

Доктринално-исторически всички източници на гражданското право могат да бъдат и източници на облигационното право. Основният български закон регламентиращ облигационноправната материя е Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

  1. Семейно право – е систематизирана съвкупност от гражданскоправни норми групирани в институти, които уреждат равнопоставени имуществени и неимуществени отношения породени от брака, родство осиновяване и настойничество и попечителство.

    Семейното право занимава се занимава с лични и неимуществени взаимоотношения между равнопоставени субекти. Обект са неимуществените взаимоотношения между субектите. Семейното право урежда не изобщо гражданските правоотношения, а такива които са възникнали само от сключване на брак и въз основа на брак, родства осиновяване настойничество и попечителство.

    Като клон на правната наука Семейното прано е система от научни знания които са посветени на семейно правните институти, а именно семейни права, съответно семейни задължения като вид субективни права. В това си значение понятието Семейното право обхваща:

  • съпружеските права и задължения;
  • правата и задължения между родители и деца;
  • права и зад по страните по акта на осиновяване;
  • правата и задълженията по семейноправното отношение за издръжка.

  1. Наследствено право – урежда отношенията между субектите, възникващи при смърт.

Наследствено право е съвкупност от правни норми, уреждащи отношенията, свързани с наследственото правопрнемство. Правото на наследяване е субективното право на наследника да приеме или да се откаже от наследството. Наследяването се свързва със семейните отношения – основание за наследственото преминаване на имуществото.

Лицето чието имущество се разпределя е наследодател, а лицата в чийто патримониум постъпва дял от наследството са наследниците, като отношенията по повод на наследството се уреждат по силата на правото на наследяване.

Наследственото правоотношение под формата на наследяване се развива между наследниците по повод на наследството, а правопораждащия юридически факт е смъртта на наследодателя.

Наследяването може да бъде както по силата на закона, така и по завещание.

Завещанието дава възможност на завещателя да разпредели цялото си имущество приживе в случай на смърт. Законът съдържа известни ограничения само по отношение на частта от имуществото на наследодателя, която е в законовия размер на запазената част на определена група наследници – низходящи, родители и съпруг (чл. 28, ал. 1 във връзка с чл. 14 Закона за наследството). Тази част не може да бъде накърнена със завещателни разпореждания или дарения. Завещателят може да се разпорежда само с т.нар. разполагаема част, тоест имуществото, което се намира вън от запазената част на най-близките наследници на завещателя (чл. 28, ал. 2 Закона за наследството). Размерът на запазената част на всеки един наследник е законово определена в чл. 29 Закона за наследството като дробна част от цялото наследство.

  1. Право на интелектуална собственост има за обект на закрила нематериални блага. Правото не е самоцелно – нещо трябва да е оценено като благо, за да получи защита от правото.

7.1. Блага, нематериални блага.

1) Блага са тези обекти на правото, които са преценени като ценност и поради това са защитени.

2) Нематериални блага: идеи или завършени творчески произведения, или отличителни знаци, които могат да се използват за задоволяване на материални или духовни потребности, поради което имат стойност.

7.2. Характерни черти на нематериалните блага:

1) Идеални. Нематериалните блага са идеални (не материални), т.е. не се интересуваме от веществения им характер, защото те са по-скоро идеи, мисловни решения, продукт на съзнанието.

2) Въплътени са в материални носители.

3) Възможност на материалните носители да се възпроизвеждат – една идея да бъде въплътена в много носители.

4) Не са физически унищожими. Нематериалните блага не са физически унищожими (унищожава се материалният носител), нито се амортизират.

5) Имат икономически аспект – нематериалните блага добавят стойност.

6) Убиквитет. Нематериалните блага притежават качеството убиквитет, т.е. те нямат точно определено място в пространството.

7.3. Нематериалните блага са обект на правоотношения, след като се обективират по начин да могат да бъдат възприети и от други лица, различни от техните създатели (обект на правоотношения могат да бъдат и нематериални блага, които не се ползват с правна закрила като ноу-хау – фактически монопол върху производствен опит, тайни на производството и техническа информация).

1) Правата върху нематериалните блага – интелектуална собственост, са неимуществени, както и имуществени.

2) Правата върху тези обекти са изключителни:

2).1 само притежателят им може да извършва определените действия; в същата държава друго такова право върху същия обект не може да съществува;
2).2 на всички други правни субекти е забранено да извършват определени действия.

  1. Търговско право може да се определи като правен отрасъл, чийто норми уреждат отношенията, които се пораждат в търговията.

    Търговско право е система от правни норми, които уреждат правното положение на търговците, търговските сделки и търговската несъстоятелност. Предмет на правото са винаги обществените отношения, които то регламентира.

Търговското право включва няколко подраздела:

  • правна уредба на търговците;
  • търговски сделки;
  • въпроси от сферата на търговската несъстоятелност.

Търговското право като наука има самостоятелен характер. Търговското не се отличава по нищо от Гражданското право, с изключение на субектите, които участват. При Гражданското право са физически и юридически лица без стопанска цел, а в Търговското право са търговците и търговските дружества. Отделянето на Търговското право от Гражданското право не се основава на субектна характеристика, а по-скоро на търговски отношения, на множество регулации, на които са подложени отделни търговски дейности; все повече търговски дейности са подложени на административни регулации. Уредено е в множество актове; основният е Търговският закон.

  1. Трудовото право регулира обществените отношения, свързани с труда. Процесът на труда е целесъобразна човешка дейност за създаване на потребителни стойности, присвояване на даденото от природата за човешките потребности. Това е общата природа на труда и не е предмет на правно регулиране, защото се проявява предимно в отношенията между човека и природата, а правото регулира обществени отношения, т.е. отношения между хората.

    Трудът се осъществява посредством човешката способност, наречена работна сила. Работната сила или способността за труд е сборът от физически и умствени способности, с които разполага отделният човек. Но не работната сила сама по себе си, а нейното приложение има значение за трудовото право. Това е така, защото само тогава тя се свързва със средствата за производство, само тогава нейният носител (работникът или служителят) влиза в отношения с други хора.

    Отношенията между хората по повод предоставянето и използването на работната сила са трудови отношения. Трудовите отношения са опосредени от работната сила, дължима от едната страна на трудовото правоотношение (работника или служителя) на другата страна на правното отношение (работодателя). Съгласно Кодекса на труда (КТ) – трудови отношения са отношенията между работника или служителя и работодателя, които възникват във връзка с учредяването на трудово правоотношение помежду им и отношенията във връзка с неговото изменение и прекратяване. Трудови отношения са и отношения във връзка с условията, при които се полага трудът, като например работното време, почивки, отпуски, трудово възнаграждение, здравословни и безопасни условия на труд, дисциплинарната и имуществената отговорност.

Трудово право е кодифицирано в Кодекса на труда.

  1. Международно частно право – обхваща отношенията в изброените дялове, но с международен елемент (пр.: между граждани от различни държави). Състои се от т.нар. колизионни норми – дават отговор на въпроса чие право трябва да се приложи, кой е приложимият закон. Международното частно право в България е кодифицирано.

  1. Граждански процес – това е последният дял на Частното право, който всъщност не е дял, а произтича и е обвързан с частноправните отрасли.

    Гражданският процес представлява съвкупността от процесуални действия, насочени към защита на гражданските права. Те, от своя страна са регламентирани в материалното гражданско право, което включва гражданското, търговското, трудовото и семейното право. Материалното право е източник на правата, които се защитават по реда на процесуалното право.

    Гражданският процес, за разлика от материалното гражданско право, е уреден в един нормативен акт – кодекс, какъвто се приема за уреждане на обществени отношения, предмет на цял клон на правната система или на обособен негов важен дял.

    Гражданският процес като цяло е призван да възстанови законосъобразното развитие на материалните правоотношения тогава, когато те се развиват незаконосъобразно. Незоконосъобразното развитие на материално правоотношение има три самостоятелни форми, които могат да се прояват едновременно, а могата да се проявяват и самостоятелно, независимо една от друга:

  • правен спор;
  • неизпълнение на дължими действия;
  • предприемане на действия, които ще осуетят в бъдеще реализация на правото.
  1. Гражданско право

Гражданско право – основни характеристики. Предмет, метод, източници и структура. Правни субекти. 1 учебен час

І. Основни характеристики

  1. Предмет на гражданското право.

Системата на българското право се разделя на 2 дяла: публично и частно право. Публичното право охранява държавните (публични интереси) и използва властнически метод за регулиране на обществените отношения. Частното право охранява интересите на отделните индивиди.

Гражданското право е най-големият правен отрасъл от частното право. Под предмет на правно регулиране се разбира съвкупност от обществените отношения, които се регулират от съответния правен отрасъл. Предмета на гражданското право включва 2 групи обществени отношения – имуществени и лични.

Имуществените са тези, които са свързани със стоково-парични отношения и собствеността.

Личните отношения са тези, които по определен начин са свързани с имуществените.

Определение за гражданско право – гражданското право като отрасъл на правото е съвкупност от правни норми, които уреждат статута(правното положение) на гражданско правните субекти и правоотношенията между тях.

  1. Метод на гражданското право. Основни принципи

Методът на гражданското право е на равнопоставеност – диспозитивен метод.

Понятие за принцип – принципът се дефинира като основно ръководно начало на правото като цяло, отрасъл или дял от него. Според проф. Живко Сталев правният принцип е вид норма, основополагаща по съдържание. Според други автори (проф. Мария Павлова) принципът е самата ръководна идея, която намира израз в законодателството. Въпреки различните становища обаче, безспорно е, че въз основа на принципите се създават определени правни норми, които обективират принципа, но самите тези правни норми не са принципа. От съдържанието на правната норма се извлича принципа.

Значение на правните принципи – правните принципи имат идейно и практическо значение. Те осъществяват връзката между правото и не правните оценъчни категории, с които борави правото – справедливост, добри нрави, морал и т. н.

Принципите на гражданското право са следните:

А) Принцип за забрана за злоупотреба с право.

Б) Принцип за равнопоставеност на субектите – равнопоставеността се приема като равната възможност, която правото осигурява за придобиването на субективни право, равната възможност за извършване на правомерни юридически действия, т. е. признаването на равна правоспособност и дееспособност. Равната правоспособност изисква равни условия за проявяването й (недопускането един субект да бъде едностранно обвързан с правно задължение спрямо друго лице). Проявлението на принципа на равнопоставеността в гражданското право означава едната страна по гражданското правоотношение сама да създава, променя и прекратява правната връзка, в която се намира с другата страна.

В) Принцип за самостоятелност на гражданско-правните субекти и свободата на участие в гражданско-правния оборот – самостоятелността се изразява във възможността правните субекти да имат собствено имущество, да могат да се разполагат свободно с него, да бъдат сами носители на права и задължения, сами да бъдат носители на правни последици и сами да формират и да изразяват правно релевантна воля. Свободата за участие в гражданско-правния оборот се изразява във възможността на правните субекти сами да определят действията си. (Например свобода на сдружаване; свобода на договаряне).

Г) Принцип на справедливостта – това всъщност е защитата на всеки признат от правото интерес, при който се търси максимално съчетаване на интересите на правните субекти. Ако има колизия между интересите, последните се обуславят от целта, която трябва да се постигне. Израз на този принцип е принципът на недопустимост за неоснователно обогатяване (55 – 59 ЗЗД).

Д) Принцип на правната сигурност в оборота – този принцип намира отражение в нормите, в които се установява форма за действителността на сделките (18 ЗЗД) , вписванията при нотариуса или в търговските регистри; правилата, установени за защита на третите добросъвестни лица.

Е) Принцип на добросъвестността – добросъвестността има две смислови значения:

а) добросъвестен е онзи, който не знае определено обстоятелство;

б) онзи, който не е действал умишлено, но въпреки всичко не е изпълнил определено задължение.

  1. Източници на гражданското право

Под източник на гражданското право се разбира юридически факт, който е визиран в закона и има за последица създаването на нови гражданско – правни норми. Това означава, че източниците са  правни актове, които съдържат общозадължителни правила за поведение.

3.1.конституция – нормите й са принцип на равнопоставеност на гражданите, неприкосновеност на частната собственост, право на наследяване;

3.2. кодекси

3.3. закони – за лицата и семейството, за задълженията и договорите, за собствеността, за наследството и др.;

3.4. подзаконови нормативни актове;

3.5. правен обичай – той е общоприето правило за поведение.

  1. Структура на гражданското право

Гражданското право е структурирано в система с обща и особена част. В общата част се съдържат правни норми, които уреждат статута на субекта. В общата част се уреждат гражданските правоотношения, понятието правна сделка, представителност и давност. В особената част са гражданско правните сделки.

ІІ. Правни субекти.

Нуждата от гражданско-правни субекти се налага от това, че гражданското правоотношение има за съдържание права и задължения, а техни носители могат да бъдат само реални физически лица или юридически лица.

От тази гледна точка нормите на гражданското право допуска три вида гражданско-правни субекта:

  1. Физически лица;
  2. Други изкуствени образувания, създадени от физическите лица, а именно става дума за юридическите лица;
  3. Държавата като носител на граждански права и задължения.

Физически лица

Чл. 1 от Закона за лицата и семейството гласи: „Всяко лице от момента на раждането си придобива способността да бъде носител на права и задължения“. Под „всяко лице“ се разбира всяко живо човешко същество, независимо от това дали е пълноценно физически и умствено и дали има недостатъци. Началото на правоспособността е определено „от момента на раждането“, без значение колко трае живота на новороденото.

Юридически лица

Юридическото лице е фикционна организация от/на хора с установено устройство и обособено имущество, призната по силата на закона за самостоятелен носител на права и задължения. Юридическите лица биват:

Държавата като носител на граждански права и задължения

Държава е политически организирана общност, заемаща дадена територия, имаща правителство и притежаваща вътрешен и външен суверенитет. Тя е основен институт на политическата система на обществото. Чрез система от държавни органи държавата осъществява управлението на обществото и обществените отношения. Основните функции на държавата са вътрешни (в пределите на нейната територия и по отношение на нейните граждани) и външни (свързани с междудържавните отношения). Това, което е особено важно да се отбележи е, че когато Държавата действа като носител на граждански права и задължения тя е равнопоставена на другите гражданско правни субекти – физическите лица и юридическите лица. Т.е. тя не действа като публично правен субект, чрез своите властнически функции, а като равна на останалите гражданско правни субекти. Например: физическо лице наема държавен имот, или държавата наема от юридическо лице негови собствени недвижими имоти, за да спомогне дейността си при изпълнение на свои инфраструктурни обекти.

  1. Гражданско право

Правоспособност, деаспособност и деликтоспособност. Правни сделки. 1 учебен час

І. Правосубектност

Това понятие се схваща като едно сложно социално-юридическо качество, изградено от следните три компонента:

А) Павоспособност;

Б) Дееспособност;

В) Деликтоспособност.

І.А) Основни характеристики на Правоспособността

Правоспособността, това е годността на правния субект да бъде носител на онези права и задължения, които могат да съществуват по силата на обективното право.

С понятието „правоспособност“ означаваме два различни момента в съществуването на правния субект – като една виртуална възможност да има правен субект и като реално съществуващ правен субект, който притежава конкретни права и задължения.

Съдържание на гражданската правоспособност:

На съдържанието на гражданската правоспособност може да се погледне по два начина: 1.Като признато от закона общо и абстрактно качество, годност на едно лице да бъде носител на права и задължения; 2. Като динамична правоспособност – правоспособността става такава, когато обхваща само онези субективни права, които даден правен субект има към настоящия момент или основателно очаква да придобие.

Правоспособност на физическото лице

Правоспособността представлява възможността за едно физическо лице да бъде носител на граждански права и задължения в съответствие с разпоредбата на действащото законодателство.

Началният момент, от който правоспособността възниква, по правило е моментът на раждане на Физическото лице (ФЛ), ако то се е родило жизненоспособно. Съществува обаче едно важно изключение, което дава възможност и на новороденото още лице да наследява, ако във момента на откриване на наследството то е съществувало като зародиш в утробата на майката. Краят на правоспособността настъпва със смъртта на лицето. Правоспособността на ФЛ предполага включване в нейния обем на всички граждански права и задължения, които съответното законодателство предвижда за своите граждани.

Правоспособността следва да се отличава от дееспособността, тъй като последната е едно социално-правно качество, въз основа на което физическите лица със свои собствени действия придобиват права и задължения. Дееспособността възниква тогава, когато лицето стане способно да извършва правни действия.

Правоспособността на физическите лица не би могла да бъде отнета. Българското законодателство не познава гражданската смърт. Правоспособността може обаче да бъде стеснена, като определен елемент от нея бъде изваден и то за определен срок.

Гражданската правоспособност не може да бъде ограничавана и от носителя си, така че отказ от определен елемент от правоспособността е нищожен. По изключение в някои случаи гражданската правоспособност може да бъде частично ограничена. Касае се за следните две ограничения:

  1. Ограничаване на правоспособността като санкция за извършено тежко престъпление, доколкото ограничаването на правоспособността е предвидена изрично като наказание по НК – лишаване от свобода;
  2. Ограничаването на правоспособността по СК. Според тази разпоредба дарението, отказът от залог и т.н. от незавършили пълнолетие лица са нищожни.

І.Б) Основни характеристики на Дееспособността

Гражданската дееспособност на ФЛ представлява установена от правният ред възможност за едно правоспособно лице, чрез лични действия да придобива права и да поема задължения, както и да ги променя. Дееспособността не е част от правоспособността. Чрез нея ФЛ придобиват възможността да упражняват своята правоспособност. Пълната гражданска дееспособност, според българското право се придобива с навършването на 18г. възраст а непълната с навършване на 14г. Следователно ФЛ могат да бъдат – малолетни, непълнолетни и пълнолетни. Групата от малолетни включва лица ненавършили 14г, като характерно за тях е липсата на каквото и да било възможност за извършване на валидни правни действия. Групата на непълнолетните включва лица от 14 – 18г. Към групата на непълнолетните да приравнени и поставените под запрещение по съдебен ред. В веки конкретен случай се преценява индивидуалното състояние и необходимостта от защита на лицето. Назначава се лекарска експертиза, изслушват се свидетели и самото лице. В резултат на това съдът преценява дали следва да бъде поставено лицето под запрещение и дали да бъде пълно или ограничено. Задължително се определя и съответния законен представител или настойник. В практически аспект е важно да се отбележи това, че гражданскоправната дееспособност на поставените под пълно запрещение лице е сходна с тази на малолетните, а режимът на поставените под ограничено запрещение е аналогичен с този на непълнолетните.

От всичко казано по-горе можем да определим дееспособността най-общо като способността на едно пълнолетно физическо лице чрез свои собствени действия, да придобива права и да се задължава.

І.В) Основни характеристики на Деликтоспособноста

Определението за дееспособността като годност за извършване чрез лични действия на правомерни правни действия, с които се поемат, изменят, прекратяват или погасяват субективни права, се различава от определението за деликтоспособноста. Спорно е какво трябва да се разбира под деликтоспособност – дали способността да се причиняват вреди или способността да се носи отговорност за така причинените вреди.

Някои автори определят деликтоспособността като вменяемост. В гражданското право деликтоспособността се разглежда като предпоставка за гражданска отговорност при непозволено увреждане. Между деликтоспособността и дееспособността има много различия, които най-общо могат да се изразят в следното: 1. И двете качества предполагат възможността на правните субекти да схващат смисъла на правните норми и да извършват съобразно това определени правни действия, т.е. да разбират свойството и значението на своите действия и да разбират постъпките си. 2. За разлика от дееспособността, деликтоспособността проявява ефекта си при извършване на неправомерни правни действия. Т.е., ако дееспособността, в стриктния смисъл, е предпоставка за валидността на правомерните правни актове, то деликтоспособността, разбирана като вменяемост, може да се разбере само във връзка с вината или може да се каже, че въпросът за деликтоспособността е въпросът за отговорността на правните субекти при извършването на неправомерни действия.

ІІ. Правни сделки

  1. Правна сделка – понятие.

Правна сделка е волеизявление (правомерни действия на физически и юридически лица), насочено към установяване на определени желани правни последици (пораждане, изменение или прекратяване на субективни права и задължения). 

Видови белези на правната сделка:

1.1. Волеизявление – волеизявлението представлява правно-релевантен акт от душевната сфера на едно лице. Като волеизявлението е изградено от два елемента:

а) воля – това е едно вътрешно психическо изживяване; б) изявление – това е обективирането на това вътрешно психическо изживяване, т.е. неговото довеждане до знанието на околния свят. Счита се, че във волята се включват няколко елемента, които са следните: – потребност – волевият акт цели задоволяването на тази потребност; – мотив – това е осъзнатият стремеж да се задоволи тази определена потребност; – цел – мотивът е осъзнатият стремеж за задоволяването на някаква определена цел;
Волята трябва да намери външен израз, за да може останалият свят да разбере, че тя съществува, т.е. освен, че тя трябва да се обективира, волята трябва да е насочена към извършването на правно действие. Следователно, ако волевият процес не е намери обективиране, той е ирелевантен, а от това следва, че липсва правна сделка.

Действие на правната сделка – Действието на правната сделка, това е пораждането, изменението, погасяването или прекратяването на субективни граждански права или пораждането/прекратяването на юридически лица. Това действие на сделката е целено от волеизявленията на страните и е определено от съдържанието на тези волеизявления.

  1. Видове правни сделки – едностранни, двустранни и многостранни. Правни сделки между живи и с оглед на смърт. Правни сделки, предоставящи имотни облаги. Възмездни и безвъзмездни сделки.

2.1. Едностранни, двустранни и многостранни правни сделки. Критерият за това деление е колко от страните по сделката волеизявляват, а не колко са волеизявителите въобще.

2.1.1. Едностранни сделки. Когато само едната от страните по сделката прави волеизявление, тогава тази сделка е едностранна, но винаги има две страни. Напр. при упълномощаването волеизявление прави само упълномощителят. Едностранни сделки са още и завещанието, чекът, менителницата, записът на заповед и пр.
Важно да се отбележи е, че едностранното волеизявление може да засяга изявяването на волята, но може да породи правни последици в чужда правна сфера.

2.1.2. Двустранни правни сделки Това са най-разпространеният вид правни сделки. При тях особеното е, че има две волеизявления, който трябва да съвпадат. Това, че и двете страни правят волеизявления, не означава, че и за двата възникват задължения (Договорите са двустранни сделки, но не всички договори са двустранни. Разграничителен критерий между едностранните и двустранните сделки е колко от страните правят волеизявление). Напр. дарението е двустранна сделка, но е едностранен договор, а завещанието е едностранна сделка (тук само завещателят волеизявява). Така, че разликата между едностранните и двустранните сделки е в броя на волеизявленията.

2.1.3. Многостранни правни сделки. Това са онези договори, които не целят престирането на нещо. Те се сключват между няколко лица с еднакви интереси, като съдържанието на волеизявлението на всяко едно от лицата, е еднопосочно и еднотипно. Напр., когато няколко лица се съгласят да учредят едно търговско дружество. Когато бъде сключен този дружествен договор и след регистрацията, търговското дружество възниква. Многостранният договор е предпоставка за решението, тъй като той е насочен към възникването на един правен субект, а решението е волеизявлението, насочено към постигането на една цел на лица – членове на този правен субект.

2.2. Правни сделки между живи и с оглед на смърт.

2.2.1. Сделки между живи – при тях страните договарят от тези сделки да се пораждат права и задължения за тях.

2.2.2. Сделки с оглед на смърт – тези сделки пораждат правното си действие след смъртта на съответното лице. Напр. завещанието. Сделките с оглед на смърт обикновено са формални и трябва да притежават определени реквизити, за да могат да породят правните си последици – напр. нотариалното завещание трябва да има дата и място на съставянето му, подпис от завещателя, двама свидетели и нотариуса (24 ЗН).

2.3. Сделки, предоставящи имотна облага (престативни сделки) и сделки, непредоставящи имотна облага (непрестативни сделки).

2.3.1. Престативни сделки. При тях има разместване на блага, което води до увеличаване имуществото на едното лице и намаляване имуществото на другото лице.

2.3.2. Непрестативни сделки. За такива сделки говорим, когато няма разместване на имотни блага (напр. предварителните договори). Често към тези предварителни договори страните могат да антиципират и други права и задължения. За непредоставящи имотна облага правни сделки говорим и тогава, когато има разместване на имотни блага, но няма обогатяване.

От тази класификация следва друга:

2.4. Възмездни и безвъзмездни правни сделки. На практика, предоставящите имотна облага сделки (престационните сделки) могат да са както възмездни, така и безвъзмездни. Това правило важи само тогава, когато при възмездната сделка има еквивалентно разместване на имуществата, а при безвъзмездната – няма. Тази класификация не съвпада при договорите. Двустранните договори винаги са възмездни – напр. замяна, продажба, апортиране. При възмездните сделки интересите на страните са по-стабилни. Трябва да се отбележи, че в Търговският закон няма безвъзмездни сделки и това е нормално за материята, която урежда, тъй като търговците извършват търговската дейност именно, за да увеличат своето имущество.

2.5. Каузални и абстрактни правни сделки. Правните сделки се подразделят на каузални и абстрактни, в зависимост от това, дали за валидността на съответната сделка, се изисква да има кауза (основание) или не се изисква наличието й.

2.5.1.Каузални сделки – Липсата на кауза при каузалните сделки е основание за нищожност на този вид сделки. Под основание трябва да се разбира онази типична, традиционна цел, многократно повтаряща се цел, заради която едно лице се задължава към друго. Т.е. тази цел е общоприета за сключването на даден вид сделка. Т.е. каузата представлява типичната цел, която се преследва при придобиването на едно имуществено право. Правното значение на основанието е такова, че, ако някой е дал на другиму нещо без основание (или основанието за даването е отпаднало), той има право да си го иска обратно.

2.5.2. Абстрактни сделки. При абстрактните сделки наличието/липсата на основание е правно ирелевантно, макар тези сделки също да имат свое основание, т.е. законът не дава възможност от пороците на основанието, да се стигне до нищожност, унищожаемост или отказ да се плати на една абстрактна сделка. Т.е. кауза винаги има, но законодателят забранява при абстрактните сделки да се правят възражения, основани на липсата на кауза или неговото опорочаване.

2.6. Формални и неформални сделки. Това деление на правните сделки се прави в зависимост от това, дали за валидността на сделката се изисква форма или не.

2.7. Консенсуални правни сделки.

2.7.1. За консенсуални правни сделки говорим, когато за завършването фактическия състав на една сделка, е достатъчно волеизявлението на едната/двете страни по сделката. Една консенсуална сделка може да бъде преобразувана в реална, ако за валидността й се предвижда задатък (капаро).

2.7.2. Реални правни сделки. За реални правни сделки говорим тогава, когато за завършването на фактическия състав на сделката, е необходимо освен волеизявлението/волеизявленията на страните, във фактическия състав да се включат и други елементи. Така напр., даването на залог на определена вещ е една реална сделка, тъй като то изисква освен съгласието на страните, да има и ефективно предаване на заложената вещ.

2.8. Основни и допълнителни правни сделки.

2.8.1. Основни правни сделки – за такива сделки говорим тогава, когато сделката проявява самостоятелно правно действие след проявлението на допълнителната сделка. Напр. самостоятелна е правната сделка при алтернативната продажба, когато тя не може да прояви правните си последици без някой да упражни правото на избор.

2.8.2. Допълнителни правни сделки – тези сделки проявяват правните си последици само във връзка с други сделки.

2.9. Главни и акцесорни правни сделки.

2.9.1. Главни сделки – главните сделки могат да проявят правното си действие и без да е необходимо акцесорните сделки да са проявили своето действие.

2.9.2. Акцесорни сделки – тези сделки могат да имат самостоятелно действие, което да е различно от това на главните. Напр. продажба с поръчителство, но тези правни фигури могат да съществуват самостоятелно една от друга (дори по-често е така) – само продажба и само поръчителство.

2.10. Сделки на управление и сделки на разпореждане. Това деление на сделките е в зависимост от правния резултат, който се цели със съответната сделка.

При сделките на разпореждане е налице отчуждаване/силно обременяване на едно право, докато при сделките на обикновено управление, целта е събирането на плодовете от вещта, съхраняването на плодовете от вещта или едно сравнително по-леко обременяване на правото на собственост. Напр. един договор за наем, който е сключен за срок до три години е сделка на обикновено управление, но, ако този договор се сключи за срок между три и десет години, това вече е сделка на разпореждане. Продажбата има вещно-прехвърлително действие, защото от една страна създава задължение (да се прехвърли вещта), а от друга страна – осъществява се прехвърляне на собствеността върху една вещ. Наемът пък е чисто облигационна сделка. Трябва да се отбележи, че сделките, които имат вещно-прехвърлително действие, са сделки на разпореждане, а облигационните сделки – сделки на обикновено управление.

2.11. Фидуциарни сделки и симулативни сделки.

2.11.1. При фидуциарните сделки е налице едно прехвърляне на право, но страната, която е правоприемник (т.е., която го получава), се задължава да го върне при определени условия. Характерно за тези сделки е, че при тях често каузата за връщане е прикрита. Страните по фидуциарните сделки се наричат фидуциант и фидуциар. У нас фидуциарните сделки не са изрично уредени.

2.11.2. При симулативните сделки в действителност няма никакъв прехвърлителен ефект, а този привиден ефект е само за пред обществото, за пред хората.

  1. Сключване на сделките. Значение на мълчанието и конклудентните действия.

Под „сключване на сделките“ се разбира извършването на едно или повече волеизявления, насочени към пораждането на определени правни последици.

Видове сключване на сделките: 1. В зависимост от това как е изразена волята на страните, т.е. дали е изрично изразена или не, различаваме следните волеизявления:

а) преки волеизявления за сключване на сделката – напр. вербалното волеизявление, като думите могат да бъдат устно или писмено формулирани. Тук волеизявлението е пряко, тъй като при него по несъмнен начин се формира определена воля;

б) волеизявления, направени с конклудентни действия – при тях за наличието на воля у страните, се съди по определени външни белези. Напр., фактът, че наследника влиза във владение на наследствените имоти, говори за това, че наследството се приема чрез конклудентна форма. Ако обаче има двусмислие в тълкуването на конклудентните действия, това означава, че тези действия не са относими към сключването на определена сделка. Важно е да се отбележи, че чрез конклудентни действия не могат да се сключват формални сделки.

Правното значение на мълчанието в гражданското право.

Нека вземем като пример за мълчаливо продължаване действието на един сключен договор хипотезата на 236, ал. 1 ЗЗД, според която, ако след изтичането на наемния срок вещта продължи да се използва от наемателя със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок.Мълчанието често се приравнява на съгласие, тъй като се презюмира, че онзи, който мълчи е съгласен, защото е могъл и е трябвало да говори. Но на друга логика е построена системата на волеизявлението в гражданското право – мълчанието означава липса на съгласие и само по изключение може да бъде приравнено на съгласие и то, ако това е изрично е предвидено в закона (напр., както в 236, ал. 1 ЗЗД).

Мълчанието е приравнено на съгласие и в 16, ал. 3 ЗЗД – но в тази хипотеза, както и в 236, ал. 1 ЗЗД, се касае не за сключване, а за продължаване действието на един договор при общи условия, като страната, която иска да промени тези условия, следователно трябва да съобщи на другата по какъв начин предлага да промени клаузите, да й даде писмен срок за отговор и ако тя не даде изрично волеизявлението си за приемане на промените, предложението се счита за прието. Сходно е положението и при 298, ал. 1, т. 2 ТЗ – търговецът може да установи предварително общи условия за сключваните от него сделки, които условия стават задължителни за другата страна, когато тя е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги е оспорила незабавно.

Мълчанието е приравнено на съгласие и в хипотезата на 204 ЗЗД – продажбата при уговорка за опитване или преглеждане ще се счита за сключена, а вещта за одобрена, ако продавачът я е предал на купувача, дал му е определен срок да я опита и прегледа, а, ако няма срок – ако купувачът мълчи след поканата за произнасяне от страна на продавача, вещта се счита за одобрена и следователно договора се сключва.
Значението на мълчанието се различава от това на конклудентните действия, тъй като последните са израз на воля, за която се съди по косвени индиции.

  1. Форма на сделките – понятие и видове.

Но под “форма на сделките” трябва да се разбират специалните изисквания, които законодателят поставя за начина на волеизявлението и на отдаваното им правно значение. Специални изисквания спрямо волеизявленията на страните може да има, когато има изискване страните да изразят волята си в писмена форма.

Видове форми

4.1. Една от формите е електронният подпис, който е уреден в 13 ЗЕПЕД.

4.2. Друг вид форма е писмената форма – т.е. съставя се един писмен документ, в който са обективирани съществените части на сделката. В текста на документа подписът трябва да изобразен с писмени знаци. Ако в документа е изразено волеизявлението на неграмотен, то той трябва да постави върху него отпечатък от десния си палец, приподписан от двама свидетели. Ако не е възможно лицето да постави отпечатък от десния си палец, в документа се посочват причините, както и с кой пръст е поставил отпечатъка. Ако пък в документа се съдържа волеизявление на сляп, но грамотен – приподписва се от двама свидетели (151 ГПК).
Съдържанието на волеизявлението се обективира в свободно избрана форма.

4.3. Частна писмена форма – при нея писменият документ се подписва само от лицата, чиито волеизявления са изразени в него. Напр. 19, ал. 2 ЗЗД, който предвижда, че предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор или 138 ЗЗД, който предвижда, че договорът за поръчителство се извършва само в писмена форма, или 240, ал. 2 ЗЗД, който урежда договора за заем.

4.4. Официален писмен документ – за да бъде валиден един такъв документ, изисква се удостоверяване от длъжностно лице – напр. нотариален акт, нотариална заверка и пр. В официална писмена форма ще е и документът, който се съставя пред длъжностно лице – сключването на брак.

Видове нотариални форми

4.4.1. Писмена форма с нотариална заверка на подпис – в такава форма се извършва доброволната делба, продажбата на наследство по 212 ЗЗД, дарението на движими вещи по 225 ЗЗД и пр.;

4.4.2. Писмена форма с нотариална заверка на датата – така ще се извърши по 156, ал. 2 противопоставимостта на обезпеченото вземане на залогоприемателя, когато то е повече от 5 лева;

4.4.3. Нотариална заверка на съдържанието – напр. легализиран превод на диплома;

4.4.4.Нотариален акт – напр. в такава нотариална форма се извършва удостоверителното производство по 143 ГПК, учредяването на договор за ипотека по 167 ЗЗД, според който договорът за ипотека се учредява само с нотариален акт за собственост на имота, който се иска да се ипотекира, прехвърлянето на недвижим имот или учредяването на други вещни права върху недвижим имот също трябва да се извършат само с нотариален акт (18 ЗЗД).

  1. Съдебна форма – волеизявленията на страните, които се правят пред съд/арбитражен орган, като освен, че съда/арбитражния орган удостоверява волеизявленията, може да прави и преценка за валидността им – спогодбения договор по 365 ЗЗД във връзка с 125 ГПК. Тук става въпрос за един договор за спогодба по какъв начин да се разпредели определени вещи. Наличието на спогодбен договор може да се окаже основание за прекратяване на производството, тъй като няма налице спор.
  1. Облигационно право

Общи облигационни отношения. Гражданскоправни сделки – Договори. Договор – понятие, същност, значение и видове. Сключване на договора. 1 учебен час

І. Облигационно право – понятие, система и източници. Облигационно отношение – понятие и източници.

Облигационно право е обективно право съвкупност от правни норми. Облигационно право не е самостоятелен правен отрасъл, а е част от гражданското право. То съществува като подотрасъл на гражданското право.

Облигационно отношение – правна връзка между две страни , по силата на която едната страна / кредитора / може да иска от другата страна / длъжника / изпълнение на една престация, спазване на определено поведение.

Правоотношението бива: абсолютно и относително.

Облигационното отношение е относително правоотношение, т.е. лицата на всяка от двете страни са точно определени.

Абсолютни правоотношение са – вещните, наследствените и тези свързани с интелектуалните блага. Характерна особеност при семейните отношения е, че те възникват от определени Юридически факти – брак, родство, настойничество и попечителство. Ако липсва един от тези факти правоотношението е облигационно – напр. издръжка.

Система на облигационното право:

Под система се разбира разделянето на правните норми в правни институти и тяхното подреждане. Системата се дели на обща част – която съдържа правилата характерни за облигационните отношение и специална част – която урежда отделните видове от тях. Общата част допълва и доразвива или само тя дава понятие, ако няма нищо уредено в специалната част.

Общата част се състои от институти , чиято хронологична уредба е следната:

  1. правопораждащ Юридически факти или източници;
  2. престацията;
  3. изпълнение и неизпълнение;
  4. способи за погасяване на облигационни отношения;
  5. уредбата на смяната на страните;
  6. особени случаи на облигационни отношения – режими солидарност и неделимост;
  7. способи за защита на кредитори;
  8. институт на обезпечените.

Специалната част урежда отделни категории облигационни отношения, като ги подрежда по избраната от законодателя система, съобразно техните източници. Източници на облигационните отношения са правопораждащите ги Юридически факти – /договорни и извън договорни източници/.

Договорните са тези , които съдържат в себе си сделки /едностранна сделка или договор/. Извъндоговорни са тези, които не съдържат в себе си сделка.

Извъндоговорните източници са 3:

  1. неоснователно обогатяване;
  2. водене на чужда работа;
  3. непозволено увреждане.

Източници на облигационното право – всички източници на ГП могат да бъдат и източници на облигационното право. Основният закон е ЗЗД, почти няма подзаконови актове.

ІІ. Договор – понятие, същност, значение и видове. Едностранни сделки.

Договорът е съглашение между две и ли повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях. Днес дефинирането на договора става въз основа на понятието за сделка.

Сделката има 2 белега :

  1. Тя е частноправно волеизявление, което е насочено към пораждане на гражданско правни последици;
  2. Тя е волеизявление.

Договора притежава тези два белега, но също така има и свой белег.Този белег е, че той е съглашение т.е. съвпадение на две насрещни волеизявления. За да имаме съглашение е необходимо тези волеизявления да съвпадат по съдържание. Договорът е юридически факт с най-голяма практическо значение в цялото частно право. Това е така защото сделките са единствените Юридически факти, които дават възможност – субектите сами да определят правните последици. За едно лице могат да възникнат задължения само по силата на собственото му волеизявление.

Видове договори:

  1. Едностранни и двустранни.

Когато от договора възникват за едната страна само права, а за другата страна само задължения, то договора е едностранен. Когато от договора възникват задължения и за двете страни, такива които взаимно обуславят своето съществуване, то договора е двустранен.

  1. Двустранни несъвършени договори

Те са разновидност на едностранните договори. Характерното за тях е , че за едната страна възникват само задължения, а за другата страна само права. Ако след сключване на договора настъпят определени юридически факти те могат да породят задължения и за другата страна, тогава договора е двустранно несъвършен.

При двустранните договори съществуват 3 специални правила , които установяват техния взаимен характер:

  1. при двустранните договори се допуска – възражението – чл. 10 ЗЗД. Чл.10. (Ал. 1, отм. – ДВ, бр. 83 от 1999 г.). Лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер. Олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на Българската народна банка.
  2. при двустранните договори действа правило за разпределяне на риска при обективна невъзможност – чл. 89 ЗЗД. Чл. 89. При двустранните договори, ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, договорът се разваля по право. Когато невъзможността е само частична, другата страна може да иска съответно намаляване на своето задължение или разваляне на договора по съдебен ред, ако няма достатъчен интерес от частичното изпълнение.
  3. при двустранните договори се прилага института за разваляне – чл. 87 и чл. 88 ЗЗД.

Чл. 87. Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма. Кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля договора и без да даде срок, ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, ако поради забава на длъжника то е станало безполезно, или ако задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време.

Развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред. Ако ответникът предложи изпълнение в течение на процеса, съдът може да даде според обстоятелствата срок за това. Разваляне на договора не се допуска, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед на интереса на кредитора.

Правото да се разваля договорът се погасява с петгодишна давност.

Чл. 88. Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора. Развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба. Нито едно от тези три правила не намират приложение при двустранните несъвършени договори.

  1. Едностранни сделки – чл. 44 ЗЗД.

Чл. 44. Правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения. Ненаименованите договори /за гледане и издръжка/ не са уредени. Едностранните сделки са ревантивни само ако това е предвидено.

ІІІ. Сключване на договора.

При сключване на договора на първо място трябва да имаме предложение или оферта. Второто условие е приемането или т.н. съгласие. Налице е съгласие, когато предложението се приеме. Чл. 13 и чл. 14 ЗЗД дават определение на правния режим на офертата, на съгласието и как да познаем, че е постигнато съгласие. Чл.13. Предложителят е обвързан с предложението до изтичането на срока, който е определен в него или е обикновено нужен според обстоятелствата, за да пристигне приемането. Ако предложението бъде оттеглено, то няма действие, когато съобщението за оттеглянето му пристигне преди или най-късно едновременно с предложението.

При липса на срок за приемане, предложението, направено на присъстващ, губи силата си, ако той не го приеме незабавно, а предложението, отправено до неприсъствуващ, губи силата си след изтичане на толкова време, колкото е обикновено нужно според обстоятелствата, за да пристигне приемането. Приемането няма сила, ако съобщението за оттеглянето му стигне у предложителя преди или най-късно едновременно с него.

Ако от късно пристигналото приемане на предложението се вижда, че е било изпратено навреме, договорът се счита сключен, освен ако предложителят незабавно извести другата страна, че счита приемането за закъсняло. Чл.14. Договорът се смята сключен в момента, в който приемането достигне у предложителя. Ако след изпращане на приемането някоя от страните умре или изпадне в състояние, което е причина за поставяне под запрещение, договорът се смята сключен.

Договорът се смята сключен в мястото, където е направено предложението.

Правен режим на офертата

Определение – това е едностранно волеизявление, с което автора му заявява, че желае да сключи определен договор. Офертата бива два вида: до точно определено лице; и публична /неограничен кръг лица /. Форма на офертата – всички изисквания за договора важат и за офертата. Съдържание на офертата – тя съдържа цялото съдържание на бъдещия договор.

  • 1 част – съществено съдържание – без това сделката не може;
  • 2 част – несъществено съдържание – дели се на :
  • естествено – правните последици, които възникват и без да са уговорени;
  • случайно – правните последици които ако не са уговорени, няма да възникнат. Правни последици от офертата настъпват в момента, в който офертата достигне адресата си. Офертата има два вида действие:

1/ незадължително действие на офертата;

2/обвързващо задължително действие на офертата.

При липсата на обвързващо действие офертата е отегляема, докато не бъде приета. При обвързващото действие веднъж направена за определен период от време офертата не може да бъде оттегляна. Относно периодът от време самия оферент трябва да посочи срока. Ако няма такъв вписан срок – това е времето, което е необходимо за да се запознаем с офертата. За да се постигне съгласие за сключване на договора е необходимо насрещното волеизявление. Приемането е волеизявление на адресата, с което изразява съгласие за сключването на договора. Трябва да има безусловно съгласие – “да“. Правни последици – когато волеизявлението стигне до автора на офертата е налице сключен договор.

Време и място за постигане на съгласие:

  1. сключване на договор между присъстващи – счита се за сключен, когато и двете лица се намират на едно и също място и възприемат волеизявлението в момента на извършване.
  2. сключване на договор между отсъстващи – лицата са на различни места, волеизявлението се приема след известен период от време.Тук имаме няколко момента:
  3. период – извършване на волеизявлението;
  4. момента на изпращане на волеизявлението;
  5. момента на получаване на волеизявлението;
  6. момент на узнаване за волеизявлението.

Договорът се счита за сключен от момента на получаване на волеизявлението при отсъстващи.

Чл. 14(3) Договорът се смята сключен в мястото, където е направено предложението. Недостатъци: След изпращане и преди получаване на офертата, ако авторът почине, това не се отразява на валидно сключения договор. Ако волеизявлението е изпратено навреме, но достигне по-късно, когато е изтекло обвързващото действие на офертата – оферанта избира дали да счита или не сделката за сключена.

ІV. Преддоговорни отношения

Институтът на преддоговорните отношения е уреден в чл. 12 ЗЗД. Чл.12. При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение. Договорът е сключен, щом страните постигнат съгласие. От този момент между тях възникват договорни отношения. От момента на предложението между договарящите се установяват отношения, които наричаме преддоговорни.

Задължения на страните:

  1. Всяка страна е длъжна да осигури действителност на бъдещия договор – чл.28(3) ЗЗД. Страната, която иска унищожението, е длъжна да обезщети другата страна за вредите, които й са причинени от сключването на унищожения договор, освен ако докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или че другата страна е знаела за грешката.
  2. Задължение на всяка страна е да предпазва другата в процеса на водене на преговора;
  3. Да не се прекъсват без достатъчно предизвестие водените преговори.

Преговорите не обвързват страните със сключване на договор. Задължението – е юридически задължително, санкционирано по нашето законодателство. Когато една страна не изпълни нещо и другата страна претърпи вреди, неизправната страна трябва да я обезщети за вредите – това е преддоговорната отговорност.

Фактически състав:

  1. поведение;
  2. противоправност;
  3. вреди;
  4. причинна връзка между противоправността и вредите;
  5. вина.

Противоправност – изразява се в нарушаване на предписаното от закона изискване за добросъвестно водене на преговори и сключване на договора.

Проблемът се състои в това, че договорът е сключен след като страните постигнат съгласие. От този момент между тях се пораждат договорни отношения. Но това не означава че до този момент между тях не са съществували правнорелевантни отношения. Още в момента, в който страните биват поставени във връзка в съприкосновение една с друга, с цел да постигнат определен резултат по договорен път – още тогава се установява правно релевантна връзка между тези страни. И преди приемането на офертата между страните възникват отношения и продължават до приемането на направената оферта. Тези отношения наричаме ПРЕДДОГОВОРНИ.

  1. Правно релевантна връзка възниква между тях още с получаването на предложението. Сам законът е придал задължителна сила на офертата.
  2. Предложението поражда преддоговорни задължения. Не трябва да се забравя че за да се стигне до офертата страните са комуникирали помежду си.

Съдържание на преддоговорните отношения: Чл 12 ЗЗД установява един общ мащаб. Чл. 12. (Изм. – ДВ, бр. 12 от 1993 г.) При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение. Изисква се всеки да се отнася с добросъвестност, честност, внимание. Трябва да е налице взаимно доверие между страните.

По-важните преддоговорни задължения са:

1) Страните трябва да доведат до знанието на другата страна всички обстоятелства, които тя трябва да знае по договра. Това са задължения за взаимно уведомяване. Заема първо място сред задълженията. Това задължение е налице и когато премълчаването на някое обстоятелство би попречило да се реализира стопанската цел на договора и при знанието им другата страна не би се съгласила да сключи договора.

2) Задължение на страните да НЕ прекъсват произволно преговорите особено при по-сложни договори.където още по време на преговорите се правят разноски.

3) Задължение за полагане на грижа. Всяка от страните трябва да вземе мерки за изпълнение на д-ра, ако той се сключи.

4) Задължение да обезпечи валидността на престирания договор.
Тези задължения са преддоговорни защото все още няма сключен договор.
Неизпълнението на тези задължения може да се вмени във вина на съответната страна. Тя се нарича преддоговорна вина или вина при договаряне. Това води и до т. н. преддоговорна отговорност. Тя произтича от действията извършени по повод сключването на договора. Тя не е деликтна, защото няма деликт като умишлено виновно деяние.

Отговорностите:

чл. 12 ЗЗД е точен: „При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение“. Какъв ще бъде размера на обезщетението? Кои вреди се дължат: позитивните или негативните? Позитивни- претърпените загуби от страната в резултат на недобросъвестното водене на преговорите. Негативни- които страната претърпява от несключването на договора. В една хипотеза ЗЗД счита, че се дължат негативните вреди. Това е хипотезата на чл.28(3) ЗЗД „Страната, която иска унищожението, е длъжна да обезщети другата страна за, вредите, които й са причинени от сключването на унищожаемия договор, освен ако докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или е знаела за грешката“. До доказване на противното закона предполага, че не е извинима грешката на, този, който иска унищожаването на договора на това основание, и затова свързва унищожаването на това потестативно право със заплащане на обезщетение на другата страна. Т. е. смята се, че трябва да бъдат поправени само негативни вреди, а това са вредите, които другата страна претърпява от това, че е сключила договора, че се е доверила на неговата валидност. Тези вреди съставляват разликата между имущественото състояние на увредения преди и след сключване на договора. Този текст би могъл да се приложи и по отношение на нищожност поради невъзможен предмет .

  1. Предварителен договор

Чл.19 ЗЗД – 19. Предварителният договор за сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, трябва да се сключи в писмена форма. Предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор. Всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване на окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в законна сила.

Предварителния договор е съглашение по силата на което една или две страни се задължават в определен период от време да сключат договор за възникване на желаното от тях. С предварителен договор може да се организира сключването на различни видове окончателни договори /без дарение, а понякога и завещание/. Най–често срещаните предварителни договори са за продажба на недвижими имоти. Предварителния договор е от категорията на организационните договори. Предварителния договор е неформален по начало.

Видове предварителни договори:

  1. Едностранен – само едната страна има задължение за сключването на окончателния договор. Пример: задължавам се да продам апартамента си, на който Вие сте сега наемател, ако решите да го купите да края на наемния срок.
  2. Двустранен – и за двете страни има задължение да сключат окончателен договор. Пример: аз се задължавам да продам апартамента си, а вие се задължавате да го купите.

Най-често срещаните предварителни договори са за продажба на недвижим имот. Те се наричат и още обещание за продажба.

С предварителен договор може да се подготви сключването на редица други договори:

  • за продажба на наследство;
  • за отстъпване на недвижим имот срещу задължение за издръжка;
  • за замяна на недвижим имот;
  • за наем;
  • за заем, влог, залог;
  • за учредяване на вещни права върху недвижими имоти

Сключване: Условията за действителност на всеки договор са условия и на предварителния договор. Но има 2 съществени условия:

  1. Съдържание – трябва да съдържа всички елементи на окончателния договор.
  2. Форма – предварителния договор няма формата на окончателния договор, не е в пряка зависимост от формата на окончателния договор.

Правни последици на предварителния договор:

Задължение на всяка страна е да направи волеизявление за сключване на окончателен договор. Чл.19(3) ЗЗД – Всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване на окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в законна сила.

  1. решението на съда не замества волеизявлението на страна по предварителния договор, замества самия договор сключен в нотариална форма.
  2. страната, която предявява иска трябва да е изправна – т.е. тя да е изпълнила задължението си по предварителния договор.
  3. тъй като съдебното решение замества договора, при неговото постановяване следва да се спазят формалностите , които се наблюдават при издаване на нотариален акт:
  • съдът да провери дали праводателя е собственик на имота;
  • дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред.

Обещателят по предварителния договор не е длъжен да изповядва продажбата на недвижим имот по нотариален ред , ако другата страна не изпълни в този момент насрещното си задължение.Съдът постановява решение, заместващо окончателния договор, при условие, че ищецът изпълни насрещното си задължение в 2-седмичен срок от влизане на решението в сила.В противен случай съдът обезсилва постановеното решение по искане на ответника.

  1. Облигационно право

Продажба, замяна, наем. 1 учебен час

І. Продажба

А. Общо понятие

Продажбата е регламентирана в чл.183 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). – 183. С договора за продажба продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувачът се задължава да му заплати.  Договорът за продажба – съглашение, по силата на което едната страна /продавач/ се задължава да прехвърли определено субективно право на другата страна /купувач/, което на свой ред се задължава да прехвърли парична сума наречена цена. Продажбата е :

  1. двустранен договор – от него възникват права и задължения в полза и в тежест на двете страни;
  2. възмезден договор – всяка от страните получава престация (всяка от страните получава за себе си материална придобивка);
  3. консенсуален договор – той е валидно сключен от момента, в който страните постигнат съгласие относно вещта, която продавача се задължава да прехвърли, и относно цената, която купувача се задължава да плати насреща;
  4. каузален договор – този договор се различава и за двете страни – за продавача да придобие парична сума, а за купувача да придобие вещно право;
  5. алеаторен договор – само по изключение е такъв договор – при продажба на шанс /купуваш например улова/ на едно лице;
  6. комутативен договор – когато страните още по време на договарянето знаят обема на насрещните си задължения.

Форма на договора за продажба – Договора за продажба е неформален договор. Той е сключен, щом се постигне съгласие относно вещта и цената. Но има случаи, когато законът предвижда форма като условие за действителност:

  1. Продажбата на недвижими имоти трябва да бъде извършена в нотариална форма – чл.18 ЗЗД – 18. Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт.
  2. Продажбата на наследствени права трябва да бъде извършена писмено и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени – чл.212(2) ЗЗД – Продажбата на наследство трябва да бъде извършена писмено и подписите на договорящите да бъдат нотариално заверени.
  3. Продажбата на кораб и въздухоплавателно средство – писмена форма с нотариална заверка на подписите.
  4. Продажба на автомобили – писмена форма с нотариална заверка на подписите.
  5. При продажба на държавни и общински имоти не се изисква нотариален акт, а само писмена форма.
  6. По ЗУТ – учредяване право на строеж между съсобственици и друг кръг близки лица не се изисква нотариален акт, а само писмена форма с нотариална заверка.
  7. При търговско предприятие, дялове в ООД, ТЗ предвижда че формата е писмена с нотариална заверка на подписите.

Б.  Страни по договора за продажба. Задължения на страните

Най-общо казано, страни по договора за продажба са продавач и купувач.

Страни по договора – Всеки правен субект – физическо или юридическо лице може да бъде страна по договора за продажба. Законът забранява две категории лица да бъдат купувачи. Изискването по отношение на купувача е императивно – чл.185 ЗЗД:

  1. Лица , които по закон или назначение изпълняват функции на управление или пазене, на правото което ще бъде предмет на продажбата;
  2. Забрана за съдии , съдии по вписванията , прокурори , адвокати , тогава когато споровете по тези дела са висящи в съответния съд.

Предмет на договора – всякакво субективно право може да е предмет на договора за продажба. Вещите също – по-голямата част от правната уредба е за вещи.

а) Задължения на продавача две основни задължения – чл.187 ЗЗД – 187. Продавачът е длъжен да предаде на купувача продадената вещ. Вещта се предава в състояние, в което се е намирала по време на продажбата, заедно с плодовете от тогава.

  1. Да прехвърли вещното право /престация “даре” / – съгласно чл.24(1) ЗЗД собствеността се прехвърля в момента на сключване на договора. Чл.24. При договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта. Има случаи когато прехвърлянето става в по-късен момент , т.е. тук нямаме автоматическо прехвърлително действие:

1.1. Задължението е родово определяемо – вещта трябва да се индивидуализира;

1.2. Алтернативна престация – вещта трябва да се индивидуализира;

1.3. Продажба на бъдещи вещи – собствеността преминава от възникване на вещта;

1.4. Продажба на чужди вещи;

1.5. Продажба , която е с уговорен прехвърлителен ефект.

  1. Да предаде вещта – продавача трябва да направи всичко необходимо вещта да премине от неговата фактическа власт във власт на купувача. Вещта трябва да е в състояние, в което се е намирала при сключване на договора плюс плодовете от този момент.

б)  Задължения на купувача – две задължения – чл. 200 ЗЗД. – 200. Купувачът е длъжен да плати цената и да получи вещта. Плащането трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва. Ако продадената вещ дава плодове или други доходи, купувачът дължи лихви върху цената от деня на предаването на вещта, макар цената да не е още изискуема.

  1. Да заплати цената – едновременно с предаването на вещта трябва да бъде извършено плащането, на мястото на предаване. Това е диспозитивно правило. По начало не се дължи лихва при уговорено по-късно плащане. Лихва се дължи само ако вещта дава плодове.
  2. Да получи вещта – т.е. да установи фактическа власт върху нея. Ако не я получи, купувача изпада в забава и като длъжник и като кредитор.

Правни последици от неизпълнението на тези задължения: Общия режим е в общата част на ЗЗД. Специалната част – съдържа регламентация – отклонения от този общ режим.

  1. За неизпълнение на задълженията на купувача специално правило няма.
  2. За задълженията на продавача има специален режим, който по начало измества общия режим. При неизпълнение на първото задължение на продавача води до неговата отговорност за евикция или съдебно отстраняване. Когато продавача не е предал вещта въобще специално правило няма, но когато е предал вещта в не надлежно състояние има специален режим на отговорност за недостатъци.

ІІ. Замяна

Завяна – уредена е в чл. 222 ЗЗД – С договора за замяна страните се задължават да си прехвърлят взаимно собствеността върху вещи или други права. Договорът за замяна – е съглашение, по силата но което едната страна се задължава да прехвърли на другата страна собствеността върху една вещ или друго право срещу задължението на другата страна да прехвърли имуществено или друго право.

Договорът за замяна е – право срещу право. Той е двустранен, възмезден, каузален, консесуален и неформален – /освен ако предмет са права, които изискват форма за действителност/. Възможно е да се изисква различна форма за двете права. Например ако се заменя движима вещ с недвижим имот, формата е по-тежката т.е. нотариален акт в случая. Когато се касае за недвижими имоти в различни съдебни райони, трябва да се има предвид, че нотариусите имат ограничена териториална компетентност. Тук страните могат да изберат един от двамата нотариуси. Не може имот в България да се заменя с имот в чужбина.

Правен режим на договора за замяна – ЗЗД препраща съответно към правилата на договора за продажба. Съответното прилагане означава, че трябва да се съобрази с две неща:

  1. Всеки от заменителите се счита продавач на вещта, която той прехвърля и купувач на вещта, която ще му прехвърлят.
  2. Предмета на двете сделки /продажбата и замяната/ е различен. При замяната няма парична престация. Затова някои от правилата на продажбата не могат да се прилагат при замяната.

ІІІ. Наем

А) Общо понятие

Правната уредба се съдържа в чл. 228 – 238 ЗЗД. С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползуване, а наемателят – да му плати определена цена.

  1. Договорът за наем не може да бъде сключен за повече от десет години. Лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, не могат да сключват договор за наем за повече от три години. Ако договорът бъде сключен за по-дълъг срок, той има сила за десет, съответно за три години.
  2. Ако не е уговорено друго, наемодателят е длъжен да предаде вещта в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета. Ако вещта не е предадена в надлежно състояние, наемателят може да иска поправянето й или съразмерно намаление на наемната цена или да развали договора, както и да иска обезщетение във всички случаи. Наемодателят не отговаря за недостатъците на наетата вещ, които наемателят е знаел или при обикновено внимание е могъл да узнае при сключването на договора, освен ако недостатъците са опасни за неговото здраве или за здравето на лицата от неговото домакинство.
  3. Дребните поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено употребление , като замърсяване на стени в помещенията, разяждане на кранове, на брави, запушване на комини и други такива, са за сметка на наемателя.
    Поправките на всички други повреди, ако не са причинени виновно от наемателя, са за сметка на наемодателя. Ако наемодателят не извърши тия поправки, наемателят има правата по ал. 2 на предходния член, но той може да иска обезщетение само когато повредата се дължи на причина, за която наемодателят отговаря. Ако наемателят извърши сам поправката с грижата на добър стопанин, той може да прихване стойността й срещу наема. Когато вещта погине изцяло или отчасти, прилага се чл. 89.
  4. Наемателят е длъжен да си служи с вещта за определеното в договора ползуване, а при липса на такова – съгласно предназначението й. Той е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползуванетона вещта.
  5. Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползуването от вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. Той дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от неговите пренаематели. До доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние.
    Наемателят е длъжен да съобщава незабавно на наемодателя за повредите и посегателствата, извършени върху наетата вещ.
  6. Ако не е уговорено противното, наемателят може да пренаеме части от наетата вещ без съгласието на наемодателя. Но и в този случай той не се освобождава от задълженията си по договора за наем. Относно ползуването от имота пренаемателят не може да има повече права от наемателя. Пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема, който той дължи при завеждане на иска, без да може да противопостави плащанията, които е направил преждевременно.
  7. Наемателят на помещение в етажна собственост е длъжен да изпълнява наредбите по реда и управлението на етажната собственост. В противен случай той може да бъде изваден от наетото помещение и по искане на управата на етажната собственост.
  8. Ако след изтичане на наемния срок използуването на вещта продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок. Ако наемателят продължи ползуването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор.
  9. При прехвърляне на недвижим имот договорът за наем остава в сила спрямо приобретателя, ако е бил вписан в имотния регистър. Договорът за наем, сключен преди прехвърлянето на имота, ако има достоверна дата, е задължителен за приобретателя до предвидения в него срок, но не за повече от една година от прехвърлянето. Ако няма достоверна дата и наемателят е във владениe на имота, договорът е задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок.
    Наемодателят дължи обезщетение на наемателя, ако последният бъде лишен от ползуването на наетия имот преди изтичане на наемния срок поради прехвърляне на имота.
  10. Ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано. Но ако наемът е уговорен на ден – достатъчно е предупреждение от един ден.

Б) Определение и характеристики на договора

Договор за наем – съглашение , по силата на което едно лице – наемател предоставя за временно ползуване дадена вещ на друго лице – наемател срещу парична сума – наем , които наемателя се задължава да плаща.

  1. Договора за наем има само облигационно правно действие, т.е. наемателя получава облигационно право на ползване, а не вещно право. Правата на наемателя да противопоставими единствено на наемодателя. Правото на ползвателя се противопоставя на всички лица. Наемател – няма собственическа защита има право на защита с владелчески иск по чл.76 Закона за собствеността (ЗС). Но най-често не може да се защити сам, а трябва да иска от наемодателя защита срещу трити лица. Ползувателя – има защита с всякакви искове: владелчески – чл.75,76 ЗС; ревандикационен – чл.108, негаторен 109(1) ЗС. Това са петиторните искове.

Чл. 75. Владението на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от шест месеца, може да бъде защищавано срещу всяко нарушение. Искът може да се предяви в шестмесечен срок.

  1. Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането й от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело вещта, да предяви иска по предходния член.

Чл.108. Собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това.

  1. Собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право.
  2. Договорът за наем е винаги двустранен и възмезден.

3.Той е неформален договор – практикува се писмена форма, което е форма за доказване, а не форма за действителност.

  1. Договорът за наем поражда правоотношения с трайно времетраене. Задълженията по договора са или с постоянно изпълнение или с периодично изпълнение /на наемателя/.

Съдържание: използване на вещ срещу плащане на пари.

Договорът може да се сключи по два начина:

  1. Безсрочен договор – не е определено времетраенето;
  2. Срочен договор за наем. Законът установява императивни граници за срока – максимум 10 год. Когато договора е сключен чрез представител и той не е овластен да извършва сделки на разпореждане – 3 год.

В) Задължения на страните

Наемодател:

  1. Да предостави наетата вещ във фактическа власт на наемателя и то в надлежно състояние, годна да се ползва според предназначението си. Възможно е неизпълнение от наемодателя – последиците са:

а/ ако въобще не е предал вещта прилагат се правилата за неизпълнение от общата част на ЗЗД;

б/ ако е предал вещта в лошо състояние – специални разпоредби.

Ако въпреки явните недостатъци наемателя приеме вещта, той неможе вече да има претенции. При скрити недостатъци – наемателя може да претендира една от следните алтернативи:

  • да развали договора;
  • да иска намаляване на наема;
  • да иска отстраняване на недостатъците.

Ако отстрани сам недостатъка има право да прихване дължимите му разноски.

  1. Наемодателя трябва да поддържа вещта докато трае наемното правоотношение в надлежно фактическо състояние. Т.е. да прави съответните разноски по поддържане на вещта. Наемателя използва вещта и трябва да понесе само разноските по изхабяването на вещта. Всички останали разноски следва да се понесат от наемодателя. Ако наемодателя не поддържа вещта в надлежно състояние, наемателя може сам да извърши разноски за това, като има право да ги прихване от следващия наем.
  2. Наемодателя трябва да осигури нормалното ползуване на вещта – наемодателя трябва да защити наемателя от юридически въздействия върху вещта.

Наемателя се осигурява чрез:

а/ когато договора за наем е недвижим имот и е сключен за срок повече от една година – подлежи на вписване в имотния регистър. Но това е само, ако едната страна поиска вписване, защото не е служебно. Той е противопоставим на всякакви права на трети лица;

б/ имаме договор за наем, който не е вписан – ако той има достоверна дата е противопоставим на третите лица.

Наемател:

  1. Да плаща наемната цена – задължение в пари, периодично – 1 месец, ако не е уговорено друго. Престира се в началото или в края на месеца. Принципът е, че първо се ползва след това се плаща;
  2. Да пази наетата вещ и да си служи с нея с грижата на добър стопанин;
  3. Да я върне след прекратяване на наемния договор;
  4. Да уведомява наемодателя за противоправни посегателства върху вещта;
  5. Да плаща консумативните разходи – ток , телефон , вода и т.н.

 

  1. Облигационно право

Заем, залог и ипотека. 1 учебен час

І. Заем

А) Заем за послужване – правна уредба чл.243 – 249 ЗЗД.  Чл. 243. С договора за заем за послужване заемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползуване, а заемателят се задължава да я върне.

  1. Заемателят е длъжен да се грижи за вещта като добър стопанин, като предпочита нейното запазване пред запазването на своите вещи. Той може да използува заетата вещ само съобразно договора, а когато ползуването не е уговорено – съобразно нейното предназначение, и не може да отстъпва другиму ползуването от вещта.

При неизпълнение на тези задължения заемателят дължи обезщетение и завредите, настъпили поради причини, за които той не отговаря, освен ако докаже, че те биха засегнали вещта и при неговата изправност. Ако вещта е дадена в заем на няколко лица – те отговарят солидарно.

  1. Заемателят понася обикновените разноски за поддържането, запазването и използуването на вещта. Той има право да иска от заемодателя да му заплати извънредните разноски, ако те са били необходими и неотложни.
  2. Когато заетата вещ е дала плодове, заемателят трябва да ги върне,освен ако е уговорено друго.
  3. Заемодателят дължи обезщетение за вредите, причинени на заемателя от скритите недостатъци на заетата вещ, ако умишлено или поради небрежност не ги е съобщил на заемателя.
  4. При заема за послужване намира съответно приложение чл. 233. –
    249. С изтичане на уговорения срок или след ползването заемателят е длъжен да върне вещта. Но заемодателят може да иска връщането на вещта и преди това, ако сам неотложно се нуждае от нея, поради непредвиден случай или ако заемателят умре или не изпълнява задълженията си по чл. 244. Ако времето или целта на ползуването не са определени с договора,заемодателят може всякога да поиска връщането на вещта.

а) определение и характеристики

  1. Заем за послужване – е съглашение между две лица, при сключването на което едното лице – заемодател , предава на друго лице – заемател определена вещ, като това лице се задължава след като я използва по предназначението и да я върне на заемодателя.
  2. Характеристики на договора за послужване:
  3. Реален договор – имаме съглашение и предаване на вещта.
  4. Винаги безвъзмезден.
  5. Едностранен договор с възможност да се превърне, развие и приключи като двустранен несъвършен договор.
  6. Заемателя има само облигационно право да използва вещта по предназначение.
  7. Неформален.

б) Задължения на страните

Заемател – за него възникват винаги задължения:

  1. Когато използва вещта, да го прави по определен начин:

1.1. използва я с грижата на добър стопанин;

1.2. използва я съобразно нейното предназначение, съответно уговореното;

1.3. при използване на вещта не следва да я отстъпва на друго лиц , т.е. лично ползуване.

  1. При опасност от погиване е длъжен да защити вещта пред своята.
  2. Да върне вещта при прекратяване на заема за послужване в същото състояние.

Заемодател – по принцип не възникват при сключването на договора. Възможно е при определени допълнителни правни факти да възникнат задължения.Те могат да са:

  1. Възстановяване на разноските, направени от заемателя, когато са необходими, неотложни и извънредни по характер /т.е. те не са свързани с използването на вещта/.
  2. Да обезщети заемателя за определена категория вреди. Вреди, които заемателя е претърпял в следствие на скрити недостатъци на вещта, които не са му били съобщени.

Прекратяване на договора – зависи от това дали договорът е сключен с модалитет или не. Може договорът да е сключен за определен срок. С настъпване на модалитета договора се прекратява.

Заемателя може едностранно да прекрати договора, като преди това върне вещта. Заемодателя може да прекрати договора при:

а/ смърт на заемателя;

б/ когато заемателя не изпълнява задълженията си да използва вещта по надлежен начин;

в/ когато заемодателя се нуждае от вещта по причина, която не е могла да се предвиди при сключване на договора.

Б) Заем за потребление /паричен заем/

а) определение – съглашение по силата на което при сключването му заемодателя предава на заемателя парична сума или определено количество заместими вещи, като заемателя се задължава при прекратяване на договора да върне еквивалентно количество на получените в заем вещи.

б) Характеристики на договора за потребление:

  1. Реален договор;
  2. Предмет на договора – винаги заместими вещи, най-често това са пари;
  3. С предаване на заместимите вещи върху заемателя преминава правото на собственост върху тях. Т.е. заема за потребление има вещно прехвърлително действие;
  4. Едностранен договор;
  5. Безвъзмезден договор. Но договора може да стане и възмезден при уговорка за лихви.

в) Задължения за страните 

Заемател: 

  • Да върне еквивалентът на получените в заем вещи.

Заемодателя: 

  • Да обезщети заемателя за вреди претърпени от скрити недостатъци, които е пропуснал да му съобщи.

г) Прекратяване:

  1. Ако договора е срочен – с изтичане на срока;
  2. Ако договора е безсрочен – от заемодателя с предизвестие /т.нар. покана за връщане/. Срокът на предизвестието е един месец.

ІІ. Залог

А) Понятие и същност

Залог – понятие: залогът /заложното право/ представлява субективно право – потестативно – което дава възможност на едно лице да удовлетвори кредитора по предпочитание.

Характеристики на залога

  1. Акцесорност 
  2. Неделимост

Общия правен режим се съдържа в чл. 149 – 165 ЗЗД. Специални правила са включени в други НА – Закон за особените залози.

Чл.149. За обезпечение на едно вземане може да се учреди залог върху движима вещ или върху вземане и ипотека върху недвижим имот. Залог и ипотека могат да бъдат учредени както за свое, така и за чуждо задължение.

  1. Залогът и ипотеката следват обезпеченото вземане при прехвърлянето му и се погасяват, ако то се погаси. Ако задължението се раздели между наследниците на длъжника, залогът и ипотеката продължават да тежат за цялото задължение върху цялата вещ или върху всичките вещи дори когато те са поделени между наследниците.
  2. Ако залогът или ипотеката обезпечават чуждо задължение, собственикът на заложената вещ или на ипотекирания имот може да противопостави на кредитора всички възражения, с които разполага длъжникът, както и да иска прихващания с вземания, които длъжникът има срещу кредитора.
  3. Съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително.
  4. Ако върху една вещ има няколко залога или ипотеки, кредиторите се удовлетворяват предпочтително по реда, по който са учредени залозите и ипотеките, макар и обезпеченото вземане да не е било възникнало при учредяването им.
  5. Ако заложените или ипотекирани вещи погинат или се повредят, или бъдат отчуждени за държавни или общински нужди, заложният и ипотекарният кредитори имат право на предпочтително удовлетворение от застрахователната сума или от дължимото обезщетение съобразно с реда на предпочитане, който са имали първоначалните им вземания. Обаче плащането, направено на собственика, е действително, ако заложният или ипотекарен кредитор е бил предупреден за него от застрахователя или от лицето, което дължи обезщетението, и в тримесечен срок не се е противопоставил.
  6. Ако длъжникът е прехвърлил заложената или ипотекирана вещ на трето лице и приобретателят плати или претърпи принудително изпълнение, той встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника, срещу поръчителите и срещу лицата, които по-късно от него са придобили от длъжника собствеността на други вещи, заложени или ипотекирани за същото задължение. Същите права има и собственикът, който е заложил или ипотекирал своя вещ за чуждо задължение. Но в този случай той встъпва в правата на кредитора срещу поръчителите до размера, в който би имал иск срещу тях, ако сам би бил поръчител.

Б) Съдържание на заложното право

  1. Залог върху вещи
  2. Договорът за залог е действителен, само ако заложената вещ бъде предадена на кредитора или на друго лице, избрано от него и от залогодателя. Когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лева, залогът не може да се противопостави на трети лица, ако няма писмен документ с достоверна дата, съдържащ означение на вещите и на вземането.
  3. Кредиторът има право да държи заложената вещ, докато обезпеченото вземане бъде погасено изцяло. Той няма право да си служи с нея, освен ако е уговорено противното. Ако бъде лишен от държането на вещта, той може да иска на основание на своя залог връщането й от лицето, у което тя се намира.
  4. Ако има опасност заложената вещ да се развали, както кредиторът, така и залогодателят могат да искат от районния съд разрешение тя да бъде продадена и сумата да бъде вложена в банка за обезпечение на кредитора.
  5. Кредиторът има право да се удовлетвори предпочтително от цената на заложената вещ чрез принудително изпълнение върху нея, само ако не я е върнал на длъжника. Предполага се, че вещта е върната, ако се намира у длъжника.
  6. Когато обезпеченото вземане е парично или за него е уговорена парична неустойка, ако залогът е учреден с писмен договор или е даден от закона за обезпечение на вземания, които произтичат от писмен договор, кредиторът може да поиска от съда да му издаде изпълнителен лист въз основа на договора. За този случай се прилагат правилата за издаване на изпълнителен лист по ипотечен акт.
  7. Правилата на тази глава не отменяват особените разпореждания на други закони за учредяването и действието на залога.
  8. Залог върху вземания
  9. Могат да се залагат вземания, които могат да се прехвърлят. Договорът, с който се залага вземане, не може да се противопостави на трети лица, ако за залога не е съобщено на длъжника; когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лв., прилага се и разпоредбата на чл. 156, ал. 2.
  10. Залогодателят е длъжен да предаде на заложния кредитор документите, с които се доказва заложеното вземане, ако има такива.
  11. Кредиторът, който има залог върху вземане, е длъжен да извършва всички действия, които са нужни, за да се запази то. Той е длъжен да събира лихвите на заложеното вземане, а ако то стане изискуемо – и главницата. Това, което кредиторът е събрал по силата на предходната алинея, остава у него в залог. Ако е парична сума, тя се влага в банка за обезпечение на кредитора.
  12. Кредитор, който има залог върху вземане, може да се снабди с изпълнителен лист при условията и по реда на чл. 160 и се удовлетворява предпочтително по реда за обръщане на изпълнението върху вземане.

В) Залог върху вещ

Залог върху вещ – е реален залог. Това е договор, по силата на който залогодателя предава своя вещ на залогоприемателя и се задължава да отговоря с нея за съответното задължение. Фактическия състав включва: договор за залог и предаване на вещта.

Договорът за залог е неформален. Но чл.156(2) ЗЗД изисква форма за противопоставимост на трети лица. Лицето – залогодател трябва да е дееспособно, ако се обезпечава чужд дълг. Ако се обезпечава собствен дълг това не е необходимо. –  чл.156(2) Когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лева, залогът не може да се противопостави на трети лица, ако няма писмен документ с достоверна дата, съдържащ означение на вещите и на вземането. Предаването на вещта – трябва да е видно за всички, т.е. трябва да има фактическа промяна. Предаването на вещта има две функции: публичност и фактическо запазване на залогодателя. Заложното право при залогът върху вещ има два елемента:

  1. Потестативно право – съдебно изпълнително правоприемство.
  2. Възможност на кредитора да упражнява фактическа власт върху заложената вещ, лично или чрез залогодържател.

Погасяване

  1. Общо правило – погасяване на дължимото по дълга, води до погасяване на заложното право.
  2. Специални основания:

а/ при доброволно връщане на вещта;

б/ при погиване на заложена вещ;

в/ и при т.нар. сливане, когато кредитора стане собственик на вещта.

Г) Залог върху вземане

Залог върху вземане – е съглашение по силата на което едно лице /залогодател/ ще отговаря към кредитора със своето вземане към трето лице. Т.е. има главно вземане и заложна вземане. Изисквания за действителност са:

  1. договора да е в писмена форма с достоверна дата;
  2. когато залогодателя обезпечава чужд дълг – да е дееспособен.
    И тук трябва да има публичност.

Заложното право при залог върху вземане има две правомощия:

  1. Потестативно право на заложния кредитор да осребри вземането.Това става по правилата за съдебно принудително изпълнение.
  2. Облигационно право – между заложния кредитор и третото лице се създава правна връзка.

Заложния кредитор е единственото лице, което е овластено да събира вземането. Докато трае залогът за вземане всичко което третото лице дължи на длъжника се престира на заложния кредитор. Ако събраното са пари, заложния кредитор ги влага в банка на името на заемодателя. Но има залог върху вземане срещу банката. Ако престацията е движима вещ тя остава във фактическа власт на заемния кредитор и той има върху нея залог върху вещ. Т.е. залогът върху вземане се трансформира в залог върху вещ. Погасяване на залога за вземане: хипотезата е една – сливане. Тогава, когато заложния кредитор придобие заложното вземане.

Особености на залога: Залога има договорен характер. Залога върху вещ е и реален договор , т.е. към договора се прибавя предаването на вещта. Залога предполага съдебно удовлетворяване. Това изискване има императивен характер. Тези особености са вътрешно присъщи на залогът съгласно чл.161 ЗЗД. Всички отклонения от това се наричат особени залози.- Чл. 161. Правилата на тази глава не отменяват особените разпореждания на други закони за учредяването и действието на залога.

Д) Особен залог

Особени залози има в търговското право и залозите по Закона за особените залози (ЗОЗ). По този закон: 1. Предмет на залога по ЗОЗ – движими вещи /без кораби и въздухоплавателни средства/ вземания , съвкупности от движими вещи, респективно от вземания. По ЗЗД – съвкупности не могат да се залагат като такива: безналични ценни книжа; дялове в търговски дружества за които не са издадени акции; търговско предприятие; индустриална собственост; патенти; интелектуални права във връзка с нови сортове растения и породи животни.

  1. Начин за възникване на заложното право по ЗОЗ – то възниква само като договор с определени изисквания и вписване /осигурява публичност/. Договорът трябва да е формален – писмена форма за действителност на особения залог. При залога на дялове в търговско дружество и залог на търговско предприятие – и нотариална заверка. По ЗОЗ залозите се вписват:

1.На движими вещи и вземания – в централния регистър за особените залози;

2.Във всички други случаи вписванията се извършват на 4 места:

а/ за безналични ценни книжа – в централния депозитар;

б/дялове в търговски дружества – в търговския регистър по партидата на дружеството;

в/ интелектуална собственост се вписва – в регистрите на Патентното ведомство на Република България.

Особеност на особените залози е, че заложното благо остава на разположение на залогодателя. Вещта не се предава. При особения залог на вземане, заложния кредитор не събира вземането. При залога на други блага залогодателят си получава правата. ЗОЗ е направен така, че да урежда преди всичко търговския оборот. Начинът за удовлетворение на кредитора при особените залози по ЗОЗ – винаги извънсъдебно. Заложния кредитор с особен залог следва да впише в съответния регистър пристъпване към изпълнение. И без да му е необходим въобще изпълнителен лист, той продава предмета на залога, спазвайки определени правила. Те са:

  1. Заложния кредитор може да прибегне до държавна принуда , ако залогодателя му създава препятствия;
  2. Няма правила за продажба – заложния кредитор определя начина за продажба.Той носи отговорност за причинени вреди на залогодателя или на друг заложен кредитор, ако продаде на по–ниска от вземането цена;
  3. Сумата от продажбата постъпва по сметка на т.нар.депозитар – лице определено от заложния кредитор. Депозитаря прави разпределение и след това изплаща сумите на съответните заложни кредитори по реда на вписване на залозите.

Прекратяване на особените залози:

а/ чрез отказ – вписва се в съответния регистър;

б/ особения залог е срочен – заложното право възниква за срок от 5 год. С изтичане на 5 год. срок правото се погасява.

По ЗОЗ заложното право е акцесорно , т.е. то се погасява , ако се погаси главното вземане.

ІІІ. Ипотека

А) Ипотека – понятие и същност. Съдържание на ипотечното право.

Ипотечното право е правна възможност на ипотечния кредитор да се удовлетвори по предпочитание от стойността на ипотечния недвижим имот, като осребри обектът на ипотеката в правно състояние в което, той се е намирал при учредяване на ипотеката. Ипотечното право е акцесорно, неделимо и потестативно. По своето съдържание има едно правомощие – чрез публична продан на имота да се предизвикат съответните правни промени. Реализирането на ипотеката става винаги съдебно. Ипотеката се учредява върху недвижими вещи. Възможни са и „мобилиарни ипотеки“ , т.е. върху движими вещи. У нас такава ипотека е тази върху морските кораби по Кодекса за търговско мореплаване. Морската ипотека е винаги договорна. Не се предвиждат, дори са забранени законните морски ипотеки. Ипотечния договор е в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Ипотечния кредитор няма фактическа власт върху вещта. Той има право да изнесе ипотекирания имот на публична продан.

Б) Видове ипотеки:

  1. Според предмета на ипотеката:
  • ипотека на недвижим имот /ЗЗД/;
  • мобилярна ипотека /ипотека върху движима вещ/ – уредена е в Кодекса на търговското корабоплаване.

Мобилярната ипотека има за предмет кораб или кораб в строеж. Тя е винаги договорна т.е. сключва се договор между кредитора и собственика на ипотечния кораб. Формата на договора е писмена с нотариална заверка на подписите. Ипотечното право възниква от момента на вписване в съответния корабен регистър, т.е. вписването е конститутивно. Тази ипотека е 5 год. с възможност за подновяване. Кодекса на търговското корабоплаване не допуска съществуването на законни ипотеки , забранени са изрично. Ипотека на недвижим имот – 3 случая има. Различават се по начина на възникване на ипотечното право. Ипотеките задължително се вписват в имотния регистър – и тогава тя възниква.

  1. Договорна ипотека – ипотечен договор плюс вписване в имотния регистър. Форма за действителност – нотариален акт. Нотариалния акт трябва да има определени реквизити – трябва да внася яснота по въпросите за това, какво е вземането и да се индивидуализира ипотечният имот – точното му място, кой е собственика му. Лицето учредяващо ипотеката трябва да е собственик на ипотечния имот. Когато се ипотекира за чужд дълг, собственика на имота трябва да е напълно дееспособен. Ако са спазени тези предпоставки ипотеката се вписва. От момента на вписването възниква ипотечното право.
  2. Законна ипотека – чл. 168 ЗЗД – 168. Законна ипотека се учредява:

а/ в полза на отчуждителя на недвижим имот – върху отчуждения имот, за обезпечение на вземанията му по договора, и

б/ в полза на съделителя, комуто се дължи допълване на дела – върху недвижимите имоти, оставени в дела на онзи съделител, който дължи допълване.

Законната ипотека се вписва по молба на кредитора, към която се прилага препис от акта за отчуждението или за делбата. Молбата трябва да съдържа всички данни, посочени в чл. 167, ал. 2. – 167.

Договорът за ипотека се сключва с нотариален акт.

В него се посочват: трите имена, ЕГН и постоянен адрес на кредитора и на длъжника, а така също и на собственика на имота, ако ипотеката се учредява за чуждо задължение, а ако някое от тия лица е юридическо лице – точната му фирма, единен идентификационен код (Булстат №), седалище и адресът на управление; имотът, върху който се учредява ипотеката; обезпеченото вземане, падежът му и размерът на лихвите, ако такива са уговорени, както и сумата, за която се учредява ипотеката, ако вземането не е парично.

Законна ипотека. Тя възниква по усложнен начин – при наличието на определени предпоставки, очертани само от закона, кредитора на едно вземане може едностранно да впише ипотека. Възникването на ипотечното право става по следния начин:

  • молба за вписване и се вписва в имотния регистър, а Ипотечното право възниква след вписването. Чл.168 ЗЗД визира 2 случая на законна ипотека: а/ при сделки на разпореждане с недвижим имот на разсрочено плащане; б/ при делба на недвижим имот. в/ Ипотека върху обезпечение пред държавен орган /ГПК , ДПК и др./. Ипотечното право възниква след съгласие за учредяване на ипотека – едностранно волеизявление в писмена форма с нотариална заверка на подписа на ипотекарният кредитор и вписване в имотния регистър.

Изменение на ипотеката

За да има изменението действие за ипотечното право, законът изрично изисква допълнително настъпилите обстоятелства да бъдат вписани в имотния регистър – нарича се допълнително вписване. Тези действия са прехвърляне и залог на обезпечено вземане, суброгация, налагане на запор върху обезпечено вземане, подновяване и заместване в дълг. Тези всички обстоятелства трябва да бъдат извършени в писмена форма с нотариална заверка на подписа.

Погасяване на ипотечното право

Ипотечното право е акцесорно и се погасява с погасяване на главното вземане.

Има и други погасителни основания:

  1. Ипотеката е срочна – 10год. С изтичане на срока, ако не се поднови ипотечното право се погасява. Ипотечното право се подновява при желание от ипотечния кредитор преди изтичането на 10-е години.
  2. Отказ от ипотечно право.
  3. Погиване на имота:

а/ чисто фактическо погиване;

б/ юридическо погиване – при отчуждаване за държавни или общински нужди. При имотно обезщетяване, ипотеката преминава върху обезщетения имот, като съдията по вписванията трябва да впише всичко по същата поредност, както е била при отчуждения имот. При парично обезщетяване – има предимство ипотечния кредитор.

  1. Сливане – ако ипотечния кредитор придобие право на собственост върху ипотекирания имот, ипотечното право се погасява.
  2. Заличаване на ипотеката – това действие трябва да отрази вече настъпилото погасяване на ипотеката. За целта пред съдията по вписванията трябва да се представи съдебно решение, че ипотечното право не съществува или нотариално заверено съгласие от ипотечния кредитор за заличаване на ипотеката.
  1. Търговско право

Обща част. Видове търговци. 1 учебен час

І. Същност, предмет, метод и система на търговското право.

А) Същност

Търговското право може да се определи като правен отрасъл, чийто норми уреждат отношенията, които се пораждат в търговията.

Определение за търговско право: Система от правни норми, които уреждат правното положение на търговците, търговските сделки и търговската несъстоятелност.

Б) Предмет на правото са винаги обществените отношения, които то регламентира.

Търговското право включва няколко подраздела:

  • правна уредба на търговците;
  • търговски сделки;
  • въпроси от сферата на търговската несъстоятелност.

Търговското право включва също дялове от частното право, както и дялове от общественото.

Според някои автори търговското право се характеризира като частно право на търговците (защото те са основен субект в търговското правоотношение).

В) Системата на търговското право обхваща всички елементи на търговското право:

  • нормите, касаещи правното положение на търговците;
  • нормите относно отделните видове търговски сделки;
  • нормите относно търговската несъстоятелност.

Г) Методът на търговското право е методът на равнопоставеност.

Методът, който се прилага в търговското право е еднотипен с гражданското право. Търговското право и гражданското право са две части на частното право и те уреждат тези отношения между лица имащи възможност сами да уредят отношенията по между си.

В областта на търговското право има повече императивни норми, отколкото в гражданското право. Цели области са уредени с императивни норми. Насочено е не само към вътрешнодържавните отношения, но и към тези с международен елемент.

ІІ. Източници на търговското право. Видове.

Иточник на правото, в частност на търговското право, е волеизявлението, направено от определен орган, дадено по установен ред, чрез което се създават общи правила за поведение. Източниците могат да бъдат писани и неписани /закон и обичай/, преки /закон/ и непреки /доктрина и юриспруденция/, официални /формалните правила-закони/ и неформални /обичай, доктрина/. Под източник можем да разбираме документа, в който се съдържат правни норми. Това може да е и произходът на конкретна правна норма или нормативен акт – национален по произход или реципиран от друга правна система.

Преобладаващата част от източниците са писани. Неписаните източници пък са търговските обичаи.

  1. Писани /писмени/ източници са:
  • Конституцията;
  • Търговския закон (ТЗ);
  • Закона за счетоводството; Кодекса на застраховането; Закон за особените залози; Закон за застраховането; Закон за кредитните институции; Закон за електронните документи и електронния подпис; Закон за публичното предлагане на ценни книжа и др.
  • подзаконови нормативни актове: Наредба №3 за складовия регистър; Наредба №1 за водене, съхраняване на търговския регистър и др.
  1. Неписаните източни на търговското право са:
  • Обичаят – това е правило за поведение, прилагано дългогодишно със съзнанието за неговата задължителност. Търговският обичай има много по-голямо приложно поле (главно в морското търговско право). По мястото на изпълнение на сделката се определя кой обичай да бъде приложен. Обичаят трябва да бъде доказан от страната, от която се позовава.

ІІІ. Субекти на търговското право. Търговец. Видове търговци.

Субектите на търговското право са търговците.

Търговецът е физическо или юридическо лице, което извършва търговски сделки, изброени в чл.1 от Търговския закон.

  1. Обща характеристика на търговците

Понятието търговец има основно значение за Търговското право. По смисъла на Търговския закон търговец е, не само този, който купува стоки с цел да ги препродаде на други лица, за да реализира печалба, а всяко физическо /ФЛ/ или юридическо /ЮЛ/, което отговаря на изискванията, установени от ТЗ. Търговци са търговски дружества /ТД/, кооперации, банкови, застрахователни дружества и др. Специалното търговско законодателство може да вложи в понятието търговец неговото тясно /икономическо/ значение, а не неговото широко значение. Търговците са субекти на Гражданското право – ФЛ и ЮЛ, като към тяхната гражданска правоспособност и дееспособност се прибавя търговска. По правило търговската правоспособност и дееспособност е обща /универсална/. Тези правни качества могат да бъдат ограничени на основание специални законови разпоредби /напр. за банките, холдинговите дружества, фондовите борси и др./.

Нашето търговско право разграничава три вида търговци:

  • според характера на сключените сделки. Това са търговци по чл.1, ал.1 ТЗ;
  • според организационната им форма /съдебна регистрация, по дефиниция/. Това са търговци по чл.1, ал.2 ТЗ;
  • според устройството и обема на извършената дейност. Това са търговци по чл.1, ал.3 ТЗ.
  1. Търговци по чл.1, ал.1 от ТЗ.

Те могат да бъдат ФЛ или ЮЛ. Физическите лица придобиват това качество, ако отговарят на няколко изисквания:

А/ Имат гражданска дееспособност. 

Това са тези ФЛ, които са навършили 18 години и не са поставени под запрещение. Чуждестранните ФЛ трябва да имат разрешение за постоянно пребиваване в страната.

Б/ Сключват търговски сделки

Търговските дейности и сделки са изброени в чл.1, ал.1, т.1-15 ТЗ. Това са тъй наречените абсолютни търговски сделки. В ТЗ отпадна дуалистичния критерий за определяне на това качество на ФЛ – извършване на търговски дейности и сключване на търговски сделки. Това е така, защото търговската дейност има допълнително /спомагателно/ значение спрямо търговските сделки. Търговската дейност е по-широка категория и включва в съдържанието си търговските сделки. Освен това към тях се отнасят и други правни действия /юридически постъпки/, както и определение фактически действия.

В теорията единодушно се приема, че изброяването на чл.1, ал.1 ТЗ на търговските сделки не е изчерпателно. То е по-скоро примерно, с оглед възможността за придобиване на това качество от ФЛ и на други основания /напр. чл.1, ал.3 ТЗ/, от друга страна изброяването в чл.1, ал.1 ТЗ не е изчерпателно и защото не обхваща всички търговски сделки, а само основна част от тях.

Трябва да се направи разграничаване не само между понятията търговски сделки и търговска дейност, но и между търговска и стопанска дейност. Действащото законодателство не дава обща дефиниция на стопанската дейност, въпреки че широко използва този термин. За стопанска дейност се споменава в Закона за защита на конкуренцията, в данъчните закони, в Закона за юридическите лица с нестопанска цели др., където същата е характеризирана по различен начин. Когато законодателят не определя изрично стопанската дейност, тя следва да се квалифицира по тълкувателен път. Необходим признак на стопанска дейност е осъществяването й между равно поставени субекти, което я различава от административната дейност.

При определяне на стопанската дейност може да се поддържа становище, че такава е дейността:

  • при която се произвеждат и предоставят стоки, работи или услуги срещу заплащане или друг еквивалент;
  • която се извършва с цел получаване на печалба;
  • при която обективно приходите могат да покрият разходите.

Възприемането на всеки един от посочените подходи може да обоснове до някъде същността на стопанската дейност, без да изчерпи непълно нейното съдържание. Най-удачно се явява третото разрешение, при което се прилага индивидуален подход към различните видове дейност, като се използват обективни, а не субективни критерии при преценката относно възможността за покриване на разходите от приходите. Тази преценка е чисто практическа и трябва да се прави за всеки отделен случай.

В/ Сключване на търговски сделки от свое име и обикновено за своя сметка. Сключването на търговски сделки от свое име е изискване, което не е предвидено изрично в ТЗ, но е общоприето. По тази причина прокурист и обикновения търговския пълномощник не са търговци, тъй като действат от чуждо име. Следователно за придобиване на това качество не е необходимо дейностите по чл.1, ал.1 ТЗ да се извършват лично, не е задължително търговеца да действа за своя сметка /на собствен риск/. Затова комисионерът и спедиторът са търговци, въпреки че действат за чужда сметка, т.е. правят това от свое име. Но те осъществяват дейността си на основание на комисионен или спедиционен договор, който са сключили за своя сметка.

Г/ Извършване на търговска дейност /търговски сделки/ по занятие.

По занятие означава търговската дейност да се осъществява системно /постоянно/, като поминъчна дейност, която може да бъде пряк източник на печалба /доходи/. Дейностите и сделките трябва да се извършват реално /ефективно/, а не само лицето да има намерение за извършването им. Без значение е обаче ефективното получаване на печалба, нейния размер, нито броя на сключените сделки. Дейността може да се извършва сезонно, само в неработно време или в почивните дни.

Гражданската дееспособност и извършването на търговска дейност /търговски сделки/ от свое име и по занятие са материалните условия /предпоставки/ за придобиване на това качество от ФЛ. Тези условия трябва да са дадени кумулативно. ФЛ придобива това качество и когато не е вписано в търговския регистър, като едноличен търговец /ЕТ/. С регистрирането на едноличния търговец не се създава нов правен статут, а се разширява правоспособността и дееспособността на ФЛ. Обикновено на практика лицата първо се регистрират като ЕТ и след това започват извършването на дейност /сделки/ по чл.1, ал.1 ТЗ. Регистрацията пред Търговски регистър към Агенция по вписвания е формална предпоставка за придобиване на това качество. Вписването в търговския регистър обаче създава презумпция за това качество.

Когато ФЛ отговаря на материалните условия за придобиване на това качество, то трябва в 7 дневен срок да поиска вписване в търговския регистър като ЕТ. При неизпълнението на това публично /административно правно/ задължение на лицето могат да бъдат наложени от съда глоби от 100 до 500 лв. /чл.284 ТЗ/.

Определени ФЛ са освободени от търговско качество, въпреки че отговарят на материалните условия за неговото придобиване. Това са лица, които извършват някои от посочените в чл. 2 ТЗ дейности:

  • занимаващи се със селскостопанска дейност, без значение вида на тази дейност и предназначението на продукцията от нея;
  • занаятчии, т.е. лица които извършват дейността си с личен труд или използват труда на членове на семейството;
  • лица, които извършват услуги с личен труд;
  • лица, които упражняват свободна професия. ТЗ не посочва кои дейности се включват към свободните професии, но такива са: адвокати, нотариуси, архитекти, дейци на културата и др. лица, които осъществяват за своя сметка професионална дейност.
  • лица, които извършват хотелиерски услуги, чрез предоставяне на стаи в обитаваните от тях жилища.

Вторият вид търговци по чл.1, ал. 1 ТЗ са ЮЛ /без ТД и кооперации/, които отговарят на същите условия като ФЛ – от свое име, за своя сметка /риск/ и по занятие извършват някои от дейностите и сключват някои от сделките, посочени в чл.1, ал.1 ТЗ. В тази група влизат:

  • държавни и общински предприятия или фирми, които още не са преобразувани в ЕТД /ЕООД или ЕАД/.
  • ЮЛ с нестопанска цел /сдружения и фондации/, регистрирани по ЗЮЛНЦ. Те могат да извършват стопанска дейност при условя, посочени в специален закон.
  • Държавни учреждения, които пряко и по занятие извършват дейност /сделки/ по чл.1, ал.1 ТЗ.
  • Общините, които пряко или чрез не персонифицирани предприятия извършват стопанска дейности.

Правният статут на общинските предприятия е уреден в чл.51-55 ЗОС. Общинското предприятие е специализирано звено за извършване на услуги за задоволяване потребностите на населението и за осигуряване изпълнението на обществените дейности /благоустрояване, комунална дейност, транспорт и др/. Общинското предприятие работи на извънбюджетна сметка и по правилник, приет от Общинския съвет. Следователно то не е ЮЛ и търговец, а това качество има общината.

  1. Търговци по чл.1, ал.2 ТЗ.

Това са точно определени ЮЛ – всяко търговско дружество /Събирателно дружество (СД), командитно дружество (КД), дружество с ограничена отговорност (ООД), акционерно дружество (АД) , командитно дружество с акции (КДА)/ и всички кооперации /без жилищно строителните кооперации (ЖСК)/. ЖСК са субекти на Гражданското право. Търговските дружества и кооперации са търговци според своята организационна форма /според съдебната си регистрация, по дефиниция/.

Извършването от вписаното ТД или кооперация на търговска дейност /търговски сделки/, не води автоматично до изгубване на тяхното търговско качество. Само в определените от закона случаи тези обстоятелства могат да доведат до прекратяване с ликвидация и заличаване на съответното ТД или кооперация. Например БНБ може да отнеме издаденото разрешение на Банка, регистрирана като АД, ако тя не започне извършването на разрешената банкова дейност в срок от 12 месеца от издаване на разрешението. Съгласно чл.5 закона за кооперациите (ЗК), кооперация която не започне дейност в 1-годишен срок от вписването й се прекратява или заличава от съда по искане на прокурора.

Търговец по чл.1, ал.2 ТЗ е не само кооперацията, а и производните на нея организации – кооперативни предприятия, между кооперативни предприятия и кооперативни съюзи. Кооперативното предприятие е ЕООД или ЕАД, а между кооперативното – ООД или АД. Търговското качество на кооперативния съюз следва от чл.54, ал.3 ЗК, който приравнява кооперативния съюз на кооперация.

  1. Търговци по чл.1, ал. 3 ТЗ

Това са ФЛ и ЮЛ, образували предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се водят по този начин. Под предприятие следва да се разбира не само съвкупността от правата, задълженията и фактическите отношения по чл.15 ТЗ, но и обособено стопанско формирование /цех, магазин, хотел, кантора и др./ Следователно за квалифицирането на предприятие по чл.1, ал.3 ТЗ трябва да се използват 2 критерия – предметен /организационен, устройствен/ и количествен /обемен/.

Основната индикация, че дейността на предприятието трябва да се води по такъв начин е използването на наемен труд. Други допълнителни доказателства са: извършване на реклама, водене на счетоводство и др.

Придобиването на тези качества по чл.1, ал.3 ТЗ има спомагателно и по-малко практическо значение в сравнение с придобиването по чл.1, ал.1 или ал. 2 ТЗ. Това значение основно се проявява в 2 групи от случаи: когато се извършва дейност, която не е посочена в чл.1, ал.1 ТЗ; когато лица по чл. 2 ТЗ /освободени от търговско качество/ образуват предприятие, чиято дейност по устройство и обем трябва да се води по този начин.

Преценката за наличие на предприятие по смисъла на чл.1, ал. 3 ТЗ трябва да е конкретна и практическа, а не формална. За наличието на предприятие не трябва да се съди само по заявения за вписване предмет на дейност, тъй като предмета на дейност не е ограничител за фактическо извършване на търговска дейност. Търговецът може да не извършва нито една от регистрираните дейности или да осъществява само част от тях, така и да осъществява дейности, които не са включени във вписания предмет на дейност.

Търговец по смисъла на Търговския закон е всяко физическо или юридическо лице, което по занятие извършва някоя от следните сделки:

1) покупка на стоки или други вещи с цел да ги препродаде в първоначален, преработен или обработен вид;

2) продажба на стоки от собствено производство;

3) покупка на ценни книги с цел да ги продаде;

4) търговско представителство и посредничество;

5) комисионни, спедиционни и превозни сделки;

6) застрахователни сделки;

7) банкови и валутни сделки;

8) менителници, записи на заповед и чекове;

9) складови сделки;

10) лицензионни сделки;

11) стоков контрол;

12) сделки с интелектуална собственост;

13) хотелиерски, туристически, рекламни, информационни, програмни, импресарски или други услуги;

14) покупка, строеж или обзавеждане на недвижими имоти с цел продажба;

15) лизинг.

Видове търговци

  1. Еднолични търговци (ЕТ);
  2. Търговските дружества

а) Събирателно дружество (СД);

б) Командитно дружество (КД);

в) Дружество с ограничена отговорност (ООД);

г) Акционерно дружество (АД);

д) командитно дружество с акции (КДА);

  1. Кооперациите, с изключение на ЖСК.
  1. Търговско право

Търговски сделки. 1 учебен час

І. Същност на търговската сделка. Понятие. Видове търговски сделки.

А) Търговска сделка е вид сделка, за това носи всички нейни характерни белези – тя е юридически факт с основен елемент волеизявлението на едно или повече лица, насочено към определени правни последици. Спецификите на търговската сделка се разкриват при тяхната класификация.

Б) Класификация на търговските сделки:

  1. По икономически критерии:

1) сделки обслужващи непосредствено процеса на обмен, те обхващат „търговските” в икономическия смисъл на термина сделки;

2) сделки обслужващи процеса на обръщение, търговски сделки по приращение, напр. застрахователни сделки;

3) сделки, извършвани в процеса на производството.

  1. Юридическите критерии са свързани с особеностите на самите сделки от една страна, а от друга с качествата на лицата, които ги извършват. Континенталното право познава две системи за определяне на сделката като търговска:

1) обективна система – особеностите на сделката правят лицето търговец;

2) субективна система – извършването на 1 сделка от търговец я прави търговска.

Общите правила са включени в ТЗ.

1) Абсолютни (обективни), основни търговски сделки.Особеността при тях е, че тези сделки са с толкова силно изразен предприемачески характер, тяхната насоченост към печалбата е толкова силна, че те винаги са търговски независимо кой ги извършва и независимо дали се сключват по занятие или единично. Групите са:

а/. Търговска продажба;

б/. Мандатни сделки;

в/. Банкови и валутни сделки.

г/. Сделки по услуги;

д/.Сделки с интелектуална собственост – обхващат лицензионни и импресарски сделки.

е/. Запис на заповед, менителница и чекове.

2) Допълнителни (акцесорни), вторични, производни търговски сделки – те нямат силно изразен търговски характер. Това са всички сделки, които са свързани с упражняване на занятието на търговеца. Те са търговски сделки, защото ги извършва търговец.

3) Презумптивни търговски сделки. Презумпцията е оборима. Доказателствената тежест е върху лицето, което твърди обратното.

  1. Друго деление на търговските сделки е в зависимост от страните:

1) Ако и 2те страни са търговци имаме двустранна търговска сделка.

2) Ако за една от страните сделката не е търговска има едностранна търговска сделка.

ІІ. Сключване на търговска сделка.Приложимост на общото ГП за неуредените положения.Особености при сключването на търговска сделка.

За сключването на ТС се прилагат общите правила на ГП. Сключването може да бъде изрично, мълчаливо, предполагаемо и чрез мълчание. Но сключването на ТС разкрива и някои специфики.

  1. Публична покана.Тя се отправя до неопределен кръг лица (до публиката) чрез изпращане на каталози, ценоразписи, тарифи, съобщения чрез масмедиите или по друг начин. Имат се предвид само тези покани, чиято определеност дава възможност въз основа на тях да се направи оферта от лице от публиката.Това означава, че в публичната покана трябва да е посочена поне цената на стоките, работите или услугите. В противен случай е налице реклама, която също се прави с цел бъдещо сключване на ТС, но няма правно действие с оглед сключването на сделките.
  2. Публична оферта-също се отправя до неопределен крък лице (до публиката), но за разлика от публичната покана и рекламата, трябва да съдържа общото предлагано количество стоки, работи или услуги и срок за приемането й (иначе няма публична оферта, а публична покана или реклама). Предложителят е обвързан от публичната оферта до изчерпване на обявеното количество в определения срок. Ако лице от публиката приеме офертата преди изтичане на срока, оферентът може да се освободи от отговорност само ако докаже, че обявеното количество е било налице при съобщаване на публичната оферта, но други търговци са го изкупили преди определения срок. В противен случай дължи обезщетение.
  3. Сключване чрез мълчание.Предложението до търговец, с когото предложителят е в трайни търговски отношения, се смята за прието, ако не бъде отхвърлено веднага. Тя се прилага при няколко предпоставки:
  • адресатът на офертата да е търговец.
  • наличие на трайни търговски отношения, което е практически въпрос.
  • преложението да е за сключване на търговска сделка, която да съвпада по вид, съдържание и предмет със сключваните преди сделки, които съставляват съдържанието на трайните търговски отношения между страните.
  • търговецът-адресат на офертата да не е възразил веднага.
  1. Общи условия. Обикновено общи условия се предлагат от ТД, които имат монополно или господстващо положение на определен пазар и влизат в отношения с многобройни клиенти. Общи условия могат да се изготвят и предлагат от търговец. Не е задължително другата страна по тях също да има търговско качество. Те стават задължителни за другата страна, когато тя:
  2. заяви писмено, че ги приема;
  3. е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги оспори незабавно.

ІІІ. Изпълнение на търговската сделка. Приложимост на гражданското законодателство за неуредените положения. Особености при изпълнение на търговската сделка.

А) Изпълнени на търговски сделки-урежда правилото за дължимата грижа на добрия търговец, което не е някакъв друг вид грижа, но отговаря на повече изисквания от грижата на добрия стопанин, защото търговецът е професионалист. Когато договорът не определя срока за изпълнение на задължението, ако естеството на сделката или търговският обичай не изискват друго, изпълнението може да се иска и да се извърши по всяко време през работните часове в местоизпълнението. По общите правила на ЗЗД задълженията са разделни, солидарни са само ако е предвидено в нормативен акт или е уговорено. В Търговското право е точно обратното. Презумпцията е оборима и солидарността възниква, ако не следва друго от сделката. Между търговци лихва се дължи, освен ако е уговорено друго. Става дума за възнаградителна лихва. Винаги когато се уговаря парично задължение, се дължи възнаградителна законна лихва, дори и да не е уговорена. Размерът й обаче не е определен от закона, поради което не се прилага на практика. Между търговци могат да се уговарят лихви върху лихви, т.е. анатоцизмът в отношенията между търговци е допустим, но трябва да се уговори. Безкасово плащане. Когато плащането се извършва чрез задължаване и/или заверяване на сметка, то се смята за завършено със заверяване сметката на кредитора или чрез изплащане в наличност сумата на задължението на кредитора т.е. длъжникът носи риска от забавата на банката на кредитора. При безкасовото плащане има обективен 3 дневен срок, който е необходим за транзакцията.

Б) Текуща сметка.

Договорът за текуща сметка е известен още като контокорентен договор. Текущата сметка е особен, самостоятелен вид договор, с който 2 лица, поне едното, от които е търговец се задължават вземанията и задълженията породени от взаимните им отношения да се водят по една сметка, която се приключва периодично. Договорът за текуща сметка може да се сравни с договора за компенсиране, без да се слага знак за равенство между, тях защото компенсацията се извършва с едностранна сделка.

Особености:

1) Необходимо е съгласие.

2) Една от страните да е търговец – която е търговец трябва да открие текущата сметка в своите търговски книги, ако и двете страни са търговци (по-възможна хипотеза) и двете страни откриват сметката.

3) Вземанията и задълженията между страните да са взаимни и еднородни.

4) Води се сметка – законът не урежда легално понятие за сметка, но в случая това е система от записвания, които са активно-пасивни, защото и двете страни могат да имат и права и задължения.

5) Сметката се приключва периодично като салдото се установява от страните и ако е положително за някоя от страните, то се изплаща на нея.

Действие:

1) Отделните вземания загубват самостоятелността си, не могат да са предмет на отделни сделки – прехвърляне, прихващане, опрощаване, компенсация, залог.

2) Изискуемостта се отсрочва до приключването на сметката. Затова давност в този срок не тече.

Приключването е двустранно, необходимо е съгласие относно салдото по сметката, което се получава чрез изваждане на по-малкия сбор от по-големия (дебита или кредита) и резултатът се заявява на другата страна. Извършва се писмено в края на календарната година, ако не е уговорено друго. Ако приключването е извършено при порок на волята се унищожава, но в по-кратък срок (1 година).

Действие на установеното (признато) салдо:

1) Поражда се иск за цялото вземане, без да се установяват отделните пера.

2) Задължението се новира, защото става изискуемо от приключването, но новативният ефект не се отнася до обезпеченията, а само до главното вземане.

3) Дава възможност да се начислят лихви, дори лихви върху лихви, защото в отделните пера може да се включват лихви.

Прекратяване: ако не е уговорено друго, прекратяването става с 1 месечно писмено предизвестие като страната в полза на която има остатък, може да иска плащане. Това е договор с продължително изпълнение, затова се прекратява с предизвестие. Този договор е включен в Счетоводните стандарти, т.е. има сметка, по която да се водят записвания по такъв договор, но е с малко приложно поле.

ІV. Неизпълнение на търговската сделка. Приложимост на гражданското законодателство за неуредените положения.Особености при неизпълнението на търговската сделка.

А) Непреодолима сила

Неизпълнението на търговските сделки се отнася до въпросите за непреодолимата сила, отметнината, неустойката, дължимостта на лихви. Длъжникът по търговска сделка не отговаря за неизпълнението, причинено от непреодолима сила. Ако длъжникът е бил в забава, той не може да се позовава на непреодолима сила. Непреодолима сила е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора. За да бъде релевантна непреодолимата сила трябва да е причинила невъзможност за изпълнение. Това е обстоятелство, за което длъжникът няма вина, не го е предизвикал, но не го е и предвидил.

Последици от НС:

1) Длъжникът не отговаря, т.е. не дължи обезщетение за вреди. ТЗ въвежда задължение за длъжника да уведоми писмено кредитора в подходящ срок. Уведомлението трябва да се отнася за характера на непреодолимата сила и последиците от нея за договора. Неизпълнението на това задължение води до отговорност за вреди.

2) По общите правила длъжникът не носи отговорност само, ако непреодолимата сила (НС) е с траен характер. Ако НС е с временен характер то изпълнението на договора спира до края на НС. НС трябва да има траен характер, за да освободи длъжника от договора.

3) Ако непреодолимата сила трае толкова, че кредиторът вече няма интерес от изпълнението, той има право да прекрати договора. Това право има и длъжникът. Правилото важи само за търговци.

4) Ако длъжникът е в забава, той не може да се позовава на НС, отговаря за забава дори в случай на НС.

Б) Стопанска непоносимост (СН)

Съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността. Фактическият състав, който представлява СН на престацията включва:

1) обстоятелства, настъпили след сключване на договора;

2) те да са непредвидими;

3) за настъпването им не трябва да е виновна някоя от страните по договора.

Особености:

1) Не е налице невъзможност за изпълнение, длъжникът може да изпълни, но това би довело до разорителност или до твърде сериозни изменения на еквивалентността между престациите на кредитор и длъжник.

2) Критерият за приложение е противоречието със справедливостта и добросъвестността;

3) Причинна връзка между променените икономически условия и нарушението на еквивалентността.

Последиците са различни от невиновната невъзможност за изпълнение. Всяка от страните може да иска от съда две неща: 1) да прекрати договора и 2) да го измени, така че да възстанови икономическото равновесие, т.е. да измени една от престациите така, че да съответства на другата. СН може да засегне само паричната престация, но и непаричната.

 

  1. Търговско право

Несъстоятелност. 1 учебен час

І. Откриване на производство по несъстоятелност. Предпоставки. Компетентен съд. Инициатива.

Откриването на производството по несъстоятелност изисква наличието на 2 типа предпоставки:

А) Материално-правни предпоставки:

1) Производство по несъстоятелност може да се открие само по отношение на търговец по смисъла на ТЗ. ТЗ урежда 3 изключения от това правило:

а) Не може да се открие производство по несъстоятелност за търговец публично предприятие, което упражнява държавен монопол или е създадено със специален закон – за тази категория търговци несъстоятелността се урежда отделно.

б) Не може да се открие производство по несъстоятелност по отношение на банка или на застрахователно дружество, защото за тях има ред по специални закони.

в) Не може да се открие производство по несъстоятелност по отношение и на други търговци, за които е предвидено изключение в специален закон.

2) Законът допуска обаче и обратната хипотеза – нетърговци, за които може да се открие производство по несъстоятелност:

а) тайният съдружник в дружество със съучастие, при откриване на производство по несъстоятелност срещу явния;

б) неограничено отговорните съдружници в персонални дружества, при откриване на производство срещу дружеството;

в) откриване на производство по несъстоятелност срещу несъществуващо лице /за починал или за заличен в търговския регистър едноличен търговец, ако преди смъртта, той е бил неплатежоспособен/

Б)

3) Неплатежоспособност – Неплатежоспособен е търговец, който не е в състояние да изпълни изискуемо и установено по основание във фазата по разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност парично задължение по търговска сделка или публичноправно задължение към държавата и общините, свързано с търговската му дейност. Задължението трябва да е парично и изискуемо. Задължението трябва да е по търговска сделка.

4) Второто основание за откриване на производството е свръхзадълженост – само за капиталови ТД. Свръхзадълженост е налице, когато имуществото на длъжника не е достатъчно да покрие паричните вземания (имуществените задължения). Това основание самостоятелно е достатъчно за откриване на производството.

Формална предпоставка е съдебно решение за откриване на производство по несъстоятелност. То се постановява от компетентния съд (Окръжен съд, за София Софийски градски съд) по седалището на търговеца. Единствен компетентен съд е окръжният съд по седалището на търговеца, независимо от размера на масата на несъстоятелността или на вземанията. Той може: да решава различни спорове; да разпорежда извършването на охранителни действия; да допуска обезпечителни мерки; Решението е акт, с който завършва цялата поредица от процесуални действия. Инициативата за откриване на производство по несъстоятелност принадлежи на: 1/. длъжника; 2/. на негов кредитор по търговска сделка; 3/. на ликвидатора.

ІІ. Начало на производство по несъстоятелност. Постановяване на решение за откриване на производство. 

Началото на производството се поставя с писмена молба на едно от лицата (търговец, кредитор, ликвидатор). Към молбата се представят и писмени доказателства, с които лицето разполага. Към молбата си длъжникът, съответно ликвидаторът прилага: 1. препис от последния заверен от експерт-счетоводител годишен финансов отчет и баланс към датата на подаване на молбата, ако законът задължава търговецът да ги съставя; 2. опис и оценка на активите и пасивите към датата на подаване на молбата; 3. списък на кредиторите с посочване на адресите, вида, размера и обезпеченията на вземанията им; 4. опис на личното имущество и имуществото съпружеска имуществена общност – за едноличния търговец и неограничено отговорния съдружник. С цел бързина законът предвижда, че съдът образува делото (дава му номер) в деня на подаване на молбата. 1) Ако молбата е подадена от длъжника или ликвидатора, съдът трябва да я разгледа незабавно в закрито заседание. 2) Ако молбата е подадена от кредитор, трябва да я разгледа в открито заседание при закрити врата с призоваване на молител и длъжник най-късно 14 дни след подаване на молбата.

Съдът трябва да разгледа делото по същество в 3-месечен срок – в този срок се събират доказателства и после се преминава към гледане на делото по същество. Целта е ускоряване на производството. Както са предвидени, сроковете са императивни, но съдът гледа на тях като на инструктивни. До приключване на първото заседание по делото, образувано от кредитор, в производството да се присъединят и други кредитори. Срокът е преклузивен. На този етап могат да участват повече от един кредитори – досега практиката беше противоречива. Проблемът е на тази първа фаза да се установи едно изискуемо вземане, определено по размер, и затова не е нужно да има много кредитори на тази фаза (участието на повече ще забави производството).

Съдът трябва да постанови решение:

1.Ако има доказателства за неплатежоспособност или свръхзадълженост и наличното имущество е достатъчно да покрие разноските по производството, съдът открива производството по несъстоятелност. Това става с решение:

1) Съдът обявява неплатежоспособност, свръхзадълженост или и двете и определя началната й дата.

2) Открива производството по несъстоятелност.

3) Назначава временен синдик.

4) Налага обезпечителни мерки – да се попречи на длъжника да разхищава имущество.

5) Да се обяви датата на първото събрание на кредиторите – не по-късно от 1 м. от постановяване на решението.

6) Може да има и други незадължителни елементи: спиране на дейността на търговеца, забрана търговецът да се разпорежда с имущество. Решението се вписва в търговския регистър, обнародва се в ДВ и се обявява в съда. То има значение erga omnes – спрямо всички, а не спрямо определен кредитор. Решението има незабавно действие – обжалването му не спира изпълнението на действията по него (в гражданския процес единствено решението на въззивната инстанция подлежи на незабавно изпълнение). Целта е да не се даде възможност на длъжника да уврежда кредиторите.

ІІІ. Действие на решението за откриване на производство по несъстоятелност спрямо длъжника и трети лица.

А) Характерът на решението е комбинация от няколко акта:

1) Налагат се обезпечителни мерки – решението е акт за допускане и постановяване на обезпечителни мерки.

2) Назначава се временен синдик – акт на безспорна администрация (административен акт).

3) Декларативно-конститутивно действие – декларативно е, защото се установяват факти по делото (материалноправните условия за откриването, длъжник, неплатежоспособност), конститутивно е, защото поставя началото на същинското производство по несъстоятелност.

4) Материално-правно конститутивно действие, защото известна категория сделки след решението са недействителни.

Б) Ако е видно, че продължаването на дейността е опасно (би увредило масата на несъстоятелността), съдът може да обяви длъжника в несъстоятелност и да прекрати дейността му – заедно с откриване на производството или по-късно. Искане в тази насока могат да правят всички. Има разлика между обявяване на несъстоятелността и откриване на производството – в производството има оздравителен план, т.е. кредиторите да се удовлетворят от печалбата, а не от имуществото.

Прекратява се производството, ако длъжникът няма достатъчно имущество за покриване на разноските. Това може да се избегне, ако кредитор предплати необходимата сума. Съдът може да отхвърли молбата – две алтернативни причини: 1) ако затрудненията са временни; 2) ако длъжникът има достатъчно имущество и интересите на кредиторите не са застрашени

Всяко едно решение може да се обжалва пред Апелативен съд и Върховен касационен съд – триинстанционно производство за тези 4 вида решения.
Последици от решението: 1. За длъжника:1) Длъжникът може да е лишен от право да управлява и да се разпорежда с имуществото си; 2) Прекратяване на търговската дейност – не е задължително. 3) Задължение за съдействие, което да предоставя на съда и на синдика.

За третите лица: 1) Непаричните задължения на длъжника по силата на закона се превръщат в парични задължения по пазарната им стойност към датата на решението за откриване на производството. 2) Задълженията на третите лица стават изискуеми от деня на обнародване на решението в ДВ; 3) Кредиторите предявяват своите вземания в производството по несъстостоятелността и затова всички спорове се гледат от един и същи съд и кредиторите по-лесно могат да оспорват своите вземания. 4) Изпълнителните производства се спират.

ІV. Попълване на масата на несъстоятелността. Отменителни искове.

А) Маса на несъстоятелността включва всички имуществени права – както настоящи, така и бъдещи. Тя включва само имуществени секвестируеми права. Масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на кредиторите. Особени хипотези:

1) В масата се включват и особени права, които засягат физически лица (ЕТ).

2) С откриването на производството спрямо персонално дружество се открива несъстоятелност и на съдружниците;

Масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на кредиторите:

1) Масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на всички кредитори по търговски и нетърговски вземания.

2) Нови кредитори – вземанията им са възникнали след датата на откриване на производството по несъстоятелност до обявяване на решението за несъстоятелността.

Б) Отменителни искове

Запазването и попълването на масата на несъстоятелността е свързано не само с мерки с процесуален характер, но и с материалноправни последици от решението за откриване на производството по несъстоятелност: ТЗ урежда 3 вида недействителност на сделки и действия, които се извършват от длъжника.

1) Сделки и действия, извършени 1) след датата на решението за откриване на производството и 2) не по установения ред – напр. без съгласие на синдика. Това са 3 типа сделки:

а) Изпълнение на задължение, възникнало преди откриване на производството;

б) Учредяване на залог или ипотека;

в) Сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността.

2) Сделки и действия, извършени в подозрителния период – между датата на неплатежоспособност /свръхзадълженост и датата на решението за откриване на производството. Това са главно сделки с безвъзмезден характер, при които е нарушена еквивалентността.

а) Изпълнението на парично задължение е забранено, защото парите са най-ликвидни и не трябва да напускат масата на несъстоятелността.

б) Безвъзмездни сделки.

в) Учредяване на залог, ипотека или друго обезпечение.

г) Възмездни сделки, при които даденото надхвърля значително полученото.

3) недействителни не по право сделки, а недействителността се прогласява с особени павлови искове.

Увредените кредитори могат на общо основание да водят иск, но той ще се води пред съда по несъстоятелност. Особено право на прихващане:

1) Правото на прихващане принадлежи на кредитора.

2) Прихващането е относително недействително, ако кредиторът към момента на възникване на неговото вземане и задължение е знаел, че длъжникът е свръхзадължен/неплатежоспособен или има искане за откриване на производство по несъстоятелност.

3) Извършеното след датата на неплатежоспособността/свръхзадължеността прихващане е относително недействително (по отношение на кредиторите) по право освен за частта, която съответния кредитор, срещу когото се прави прихващането, би получил при осребряване на имуществото.

  1. Обезпечителни и охранителни действия в производството по несъстоятелност.

Запазването и попълването на масата на несъстоятелността, което е на вниманието на съда при откриване на производството по несъстоятелността, се осигурява чрез допуснатите от него обезпечителни мерки с постановеното решение. Обезпечителни мерки: налагане на възбрана върху недвижим имот, запор върху движимите вещи и вземания или други от този род върху имуществото на длъжника.

Възбраната върху недвижимите имоти на длъжника се вписва в нотариалните книги въз основа на обявлението в ДВ за откриване на производството по несъстоятелност. При констатирана от страна на съда реална опасност от накърняване на имуществото на длъжника той се разпорежда за извършване на запечатване на помещения, оборудване, превозни средства и др., в които се съхраняват вещи на длъжника. Запечатването се извършва по разпореждане на съда от съдия-изпълнител в 1-дневен срок от получаването му.

След като са направени обезпеченията и са взети неотложни охранителни мерки за външното опазване на имуществото на длъжника, започват действията на синдика. В 3-дневен срок от встъпването му той трябва да поиска разрешение от съда за вдигане на печатите и за извършване на опис на недвижими и движими вещи, пари, ценности, ЦК, договори и др., на вземанията на длъжника и на намиращите се във владение на трети лица вещи. Описът се извършва от синдика и съдия-изпълнител.

VІ. Органи на масата на несъстоятелността. Видове органи. Синдик. Временен синдик. Събрание на кредиторите. Комитет на кредиторите.

Органите на несъстоятелността са всички държавни органи и лица, които извършват поредица от законоустановени действия, имащи за цел: 1/.да установят актива на длъжника-търговец; 2/.да го превърнат в пари/осребрят/; 3/.да го разпределят съразмерно между кредиторите на длъжника;

Органите са: синдикът, временният синдик и събранието на кредиторите, които задължително трябва да вземат участие в производството.

А) Синдикът е изпълнителен и представителен орган по несъстоятелността.Той може да бъде ФЛ. Компетентността на синдика се свежда до: 1. Упражнява надзор върху действията на длъжника или управлява и се разпорежда с имуществото му; 2. Представлява длъжника при неговото десезиране; 3. Издирва и уточнява кредиторите на длъжника; 4. Прекратява, разваля, унищожава или отменя извършени от длъжника действия или сделки и предприема мерки за прекратяване участието му в ТД; 5. Получава по опис, съхранява и води търговските книги и кореспонденцията на длъжника; 6. Свиква и организира събранията на кредиторите; 7. Предлага плана за оздравяване на предприятието на длъжника; 8. Издирва и уточнява имуществото на длъжника, събира неговите парични вземания и внася полученото в особена банкова сметка; 9. Осребрява имуществото от масата на несъстоятелността; 10. Извършва разпределение на осребреното имущество между кредиторите; В правният статус на синдика са интегрирани три качества – представител на длъжника, представител на кредиторите, държавен орган.

Б) Събрание на кредиторите. Има три вида събрания на кредиторите – първо, обикновено и изключително. Първото събрание на кредиторите се провежда на датата, определена от съда с обявителното решение. То се ръководи от съдията, който разглежда молбата за откриване на ПН и е законно, ако присъстват най-малко двама кредитори от изготвения от временния синдик списък, който задължително трябва да участва на заседанието. Първото заседание има ограничена компетентност. То изслушва доклада на временния синдик, избира постоянен синдик и предлага на съда назначаването му и избира комитет на кредиторите. Обикновено събрание се провежда след одобряване от съда на списъка на приетите от синдика вземания. Кредиторите с приети вземания имат право на глас съобразно на частта на техните вземания от общия размер на вземанията. Обикновеното събрание се свиква от съда, като поканата се обнародва. То се провежда независимо от броя на присъстващите кредитори. Решенията на събранието могат да бъдат отменени от съда. Легитимирани да искат отмяна са длъжникът и кредитор с право на глас.

В) Комитет на кредиторите. Той е факултативен орган. Обикновено такъв орган се избира по решение на събранието на кредиторите, когато длъжникът извършва по-значителна по обем или по-разнообразна по съдържание дейност и броят на кредиторите е по-голям. КК се състои от 3 до 9 души. Задължително член трябва да е поне един кредитор с обезпечено вземане и поне един кредитор с необезпечено вземане. Компетентността на КК включва извършването на три групи действия:
1. проверка на търг.книги и съдържанието на касата, което трябва да се проверява поне 1 път на месец, като съдът следва да се уведоми за резултатът от проверката; 2. свикване чрез съда на събрание на кредиторите и представяне пред него на доклад за дейността на комитета; 3. подпомагане на синдика и контрол върху неговите действия. При упражняване на този контрол комитетът може да иска от синдика представяне на отчети и даване на обяснения. КК има право да прави възражения по окончателния отчет на синдика, както и да прави предложения до съда за освобождаване на синдика.

VІІ. Предявяване на вземанията. Видове кредитори. Срок. Списъци на предявените вземания. Действие на предявяването на вземането. Приемане на вземанията.

А) Предявяването на вземания е фаза в същинското производство по несъстоятелност. Самото производство по несъстоятелност се дели на две големи фази: 1) производство по откриване на несъстоятелността; 2) същинско производство по несъстоятелността.

Предявяването на вземанията е необходимо, защото целта на производството по несъстоятелност е да вземат участие всички кредитори – за да участват, трябва да предявят вземанията си: 1) Участието им поначало е функция от тяхната воля (някои се конституират и служебно). 2) Синдикът не може да установи размера на вземанията на всички кредитори – поради това, че търговските книги на длъжника може да не са пълни или по други причини.

Предявяването на вземанията се извършва пред съда. 1) Решението на съда няма сила на пресъдено нещо – става дума за квази искова молба. 2) Вземанията се предявяват с писмена молба, към която се прилагат доказателства за вземането, с които кредиторът разполага. На тази фаза доказването е непълно: синдикът може да приеме доказателствата и да няма спор – доказването е непълно (няма исков процес). Срок за предявяване: 1) Кредиторът трябва да предяви вземането си в едномесечен срок след датата на обнародване на решението за образуване на производството. 2) Кредиторът може да го направи и по-късно в срок от 5 м. Предявяването след първия месец (от 2 до 5) има неблагоприятни последици:

а. Кредиторът не може да оспори прието вземане. б. Ако е извършено разпределение, кредиторът не може да го оспори и се удовлетворява от остатъка. Всички допълнителни разноски за приемане на вземането му са за негова сметка. 3) Ако кредиторът изпусне 5-месечния срок, той не може да предяви вземането си в това производство. Тези ограничения са за старите кредитори. Има едно изключение за кредитори, за които има висящи дела (предявен е иск преди откриване на производството по несъстоятелност) – това производство се спира, но ако вземането не бъде прието, исковото производство се възобновява. 4) За новите кредитори не важат всички тези срокове – по общия ред, ако не се удовлетворят на падежа. За тях синдикът съставя допълнителен списък.

В 14-дневен срок от изтичане на срока за предявяване (1 м.) синдикът съставя списъци на предявените вземания. Оставят се за запознаване в канцеларията на съда и се прави съобщение за това в ДВ. Синдикът изготвя 3 списъка: 1) Списък на предявените и приети вземания. Изготвя се по реда на постъпване. Отбелязва се кредитор, основание, размер, привилегии, дата на предявяване. 2) Списък на вземанията – на работници и служители, произтичащи от трудови правоотношения с длъжника, възникнали до 1 г. преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Синдикът е длъжен да включи в този списък и установените с влязъл в сила акт публични вземания. 3) Списък на предявените и неприети вземания. Ако дадено задължение е признато от синдика и длъжника, включването му не може да се откаже. 4) Може да се съставят и допълнителни списъци за допълнителни вземания по първата и третата категория.

Б) Оспорване. 1) Възможно е един кредитор да не е съгласен с вземане на друг кредитор или длъжникът да не е съгласен, че е длъжник на определен кредитор. Оспорването се прави пред синдика в 14-дневен срок от обнародване на съобщението за списъците. 2) Не могат да се оспорват вземания, установени с влязло в сила решение, постановено след датата на откриване на производството по несъстоятелност, в което е участвал и синдикът. 3) Възражението, направено пред синдика, се гледа в 14-дневен срок съвместно от синдик, длъжник и кредиторите, между които е оспорено. В 3-дневен срок от обсъждането синдикът се произнася окончателно.

В) Когато синдикът реши кои вземания ще приеме, той представя окончателен списък на приетите вземания и на оспорените неприети вземания заедно с мотиви за неприемането. Списъкът се представя в срок 1 м. от изтичане на срока за възражения. Актът на съда не е акт на спорна администрация. Съдът се произнася в закрито или открито заседание в зависимост от това дали има спор или не.

1) Ако няма възражения, съдът се произнася незабавно след представяне на списъка в закрито заседание.

2) Ако има възражения, съдът се произнася в 14-дневен срок в открито заседание. По принцип всички възражения се обсъждат в едно заседание, но понякога това е обективно невъзможно. Ако намери възраженията за основателни, то съдът прави съответните промени в списъка. Ако не – оставя ги без уважение.
Определението на съда се обнародва в ДВ, то може да се допълва с допълнително приети по установения ред вземания. Значение на предявеното вземане да е прието: 1) Кредиторът има право на глас в събранието на кредиторите. 2) Може да гласува оздравителен план. 3) Може да участва в разпределението.

Иск от кредитор за установяване на неговото вземане по исков път. Абсолютна предпоставка за воденето на иска е кредиторът да е възразил първо пред синдика, а после и пред съда. Компетентен да гледа спора е съдът по несъстоятелността. Решението на съда е със сила на присъдено нещо по отношение на длъжника, синдика и всички кредитори.

VІІІ. Оздравяване на предприятието на длъжника.

Производството по оздравяване е част от производството по несъстоятелност. Основното предназначение на оздравителното производство е кредиторите да се удовлетворят не от осребреното имущество на длъжника, а от приходите от неговата дейност. За да се оздрави предприятието трябва да се изпълнява оздравителен план. Оздравителният план наподобява съдебна спогодба – уговорено от съда споразумение между кредиторите. Лица, които могат да предложат оздравителен план: 1) длъжникът; 2) синдикът; 3) кредиторите, които притежават най-малко 1/3 от обезпечените вземания и кредиторите, които притежават най-малко 1/3 от необезпечените вземания; 4) съдружниците, съответно акционерите, които притежават най-малко 1/3 от капитала на дружеството длъжник; 5) неограничено отговорен съдружник; 6) 20 на 100 от общия брой на работниците и служителите на длъжника. Може да се предложи повече от един план или един план да се предложи съвместно от няколко лица, които имат право да предлагат планове.

Действие на плана: 1) Утвърденият от съда оздравителен план е задължителен както за длъжника, така и за всички кредитори, чиито вземания са възникнали преди дата на решението за откриване на производството по несъстоятелност. 2) Утвърдения план има преобразуващо действие при частично опрощаване, новация и т.н. 3) Поръчителите и лицата, които са учредили залог или ипотека за обезпечаване на задължение на длъжника, както и солидарно задължените с него лица; 4) Към плана да се представи предварителен договор с подпис от купувача. Ако планът е утвърден от съда окончателния договор трябва да се сключи в 1месечен срок от влизане в сила не решението за одобряване на плана. 5) Ако оздравителният план е одобрен от съда, то се прекратява и производството по несъстоятелност, но ако решението на съда бъде отменено от по-горна инстанция не може да има ново оздравително производство.

ІХ. Обявяване на длъжника в несъстоятелност. Предпоставки. Съдържание на решението. Действие.

Основен принцип на частното право е, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори. Несъстоятелността може да се определи така: съдебно производство на универсално принудително изпълнение за едновременно и съразмерно удовлетворение на кредиторите на длъжника, който не е в състояние да изплаща своите парични задължения. Длъжникът е неплатежоспособен, когато не е в състояние да изпълни свое парично задължение, което е изискуемо, безусловно и ликвидно, произтича от търговска сделка или има публичноправен характер и е свързано с търговската дейност на длъжника. Задължението трябва да е: 1. Парично; 2. Изискуемо, т.е. да е настъпил неговият падеж; 3. Безусловно – то е такова, когато не е уговорено условие, уговореното отлагателно условие е настъпило или прекратително условие не е настъпило; 4. Ликвидно, т.е. да е безспорно установено по основание и размер; 5. Произтича от търговска сделка или да е публичноправно. Длъжникът не е в състояние да изпълни свое задължение, поради липса на парични средства в брой и по негови банкови сметки.

Свръхзадълженост – Капиталовото ТД е свръхзадължено, когато неговото имущество не е достатъчно, за да покрие паричните му задължения. Обикновено длъжникът е едновременно неплатежоспособен и свръхзадължен. Компетентен да приеме обявителното решение е окръжният съд по седалището на длъжника.Той е съдът по несъстоятелността.

Несъстоятелността е способ на универсално принудително изпълнение: кредиторите действат колективно, а не по пътя на индивидуалното преследване на длъжника. За да се обяви едно лице за несъстоятелно то трябва да се установи, че е неплатежоспособно. А то е неплатежоспособно, ако не е в състояние да изплати изискуемите и безспорни задължения по търговската сделка. За неплатежоспособен се смята само този длъжник, който е спрял плащанията поради обективна невъзможност. Самото задължение трябва да има паричен характер. Освен това то трябва да произтича от търговска сделка. Състоянието на неплатежоспособност трябва да се установи пред съда, който обявява длъжника за неплатежоспособен. Несъстоятелността е съдебно производство, т.е. процедура, която се провежда при непосредствено участие и контрол на съда. Тя е изпълнителен процес и правните норми, които я уреждат, спадат към материалните правни норми, които уреждат отношенията между длъжника и неговите кредитори, между длъжника и трети лица, последиците на обявената несъстоятелност.

Х. Осребряване на имуществото.Същност.Продажба на вещи и вещни права.

Осребряването е етап от производството по несъстоятелност. По същината си то е система от действия, чрез които масата на несъстоятелността се превръща в пари. То е правомощие на синдика.Това осребряване се извършва чрез публична продан.

1) Публичната продан се извършва от синдика, но той има правомощията на съдия-изпълнител.

2) По предложение на синдика и разрешение на съда публичната продан може да се отнася до отделни права, части или цялата маса. Когато осребряването има за предмет цялата маса или обособени части, то кредиторите не могат да са в по-неблагоприятно положение отколкото при продажбата на отделни активи.

3) Самата публична продан се провежда по реда на ГПК. Възможно е публичната продан да не се реализира поради липса на купувач или наддавачът, който е спечелил, да се откаже. В този случай по предложение на синдика съдът може да разреши продажбата да се извърши чрез пряко договаряне или продажба чрез посредник. При осребряването има изискване относно дяловете, собственост на длъжника, в други дружества. Тези дялове се продават на трети лица, след като бъдат предложени за изкупуване на останалите съдружници и предложението не бъде прието в 30-дневен срок. Това се прилага за дялове, но не и за акции. Ако се продава цялата маса или обособени части, купувачът не може да се разпорежда, докато не плати цената. Ако има продажба, тя е частично недействителна спрямо кредиторите.

ХІ. Разпределение на осребреното имущество. Предпоставки за пристъпване към него. Ред на вземанията.

Разпределение се извършва, когато в масата на несъстоятелността се наберат достатъчно парични средства. В производството по разпределение на осребреното имущество участват съдът, синдикът, длъжникът и кредиторите.С инидкът трябва да изготви сметка за разпределение на наличните суми между кредиторите.Тя може да е пълна или частична. Пълна е, когато предвижда удовлетворяване на всички кредитори или осребрената МН изцяло е разпределена, а е частична, когато урежда изплащане на част от задълженията или не всички обекти от МН са осребрени. Срещу сметката могат да се правят възражения от длъжника, комитета на кредиторите и всеки кредитор в 14-дневен срок от представянето й.

Кредиторите по несъстоятелността се подреждат в редове по принципа на приоритета (изключването). При извършване на разпределение на осребреното имущество вземанията се изплащат в следния ред: 1. вземания, обезпечени със залог или ипотека, като привилегията се отнася само за получената сума при реализацията на обезпечението; 2. вземания, заради които се упражнява право на задържане, като привилегията е върху стойността на задържания имот; 3. вземания за разноски по несъстоятелността; 4. вземания, произтичащи от трудови правоотношения, възникнали до 1 год. преди датата на обявителното решение; 5. вземания за издръжка, дължима по закон от длъжника на трети лица; 6. публичноправни вземания на държавата и общините; 7. вземания на нови кредитори (възникнали след датата на обявителното решение); 8. останалите необезпечени вземания, възникнали преди датата на обявителното решение; 9. вземанията за законна или договорна лихва върху необезпечено главно вземане, дължими след датата на обявителното решение;10. вземания на съдружници за отпуснати на длъжника кредити; 11. вземания по безвъзмездни сделки. Когато паричните средства са недостатъчни, за да се удовлетворят изцяло вземанията на кредиторите, средствата се разпределят съразмерно между кредиторите от дадения ред. При пълно изплащане на задълженията остатъкът от МН трябва да се предостави на длъжника.

ХІІ. Приключване на производството по несъстоятелност. Отчет на синдика. Вид на съдебния акт. Прекратяване на правомощията на синдика. Прекратяване на действието на общата възбрана.

Става на три етапа:

1. Синдикът да представя пред съда отчет за своята дейност, окончателна сметка за разпределение на осребреното имущество и сметка за останалите неизплатени вземания.

2. Съдът свиква заключително събрание на кредиторите в 14-дневен срок от получаване на отчета от синдика. На събранието трябва да се приемат горепосочените две сметки. Заключителното събрание следва да вземе решение и за непродаваемите обекти от МН. Те могат да се възложат на определени кредитори в погасяване на вземанията им (като даване вместо изпълнение).

3. Приемане на решение от съда по несъстоятелността. Съдът може да приеме решение за приключване, ако е налице едно от двете условия: задълженията на длъжника са изплатени или МН е изчерпана. Решението подлежи на обжалване в 7-дневе срок от обнародването му. След приключване на ПН е възможно длъжникът да остане стопански и правен субект и да продължи дейността си. Съществена последица на решението за приключване на ПН е погасяване на вземанията, които не са предявени в ПН, както и на неупражнените права. Погасяват се и вземанията, които не са били удовлетворени в ПН, освен при неговото възобновяване.

Предпоставки. Ако са изплатени всички вземания или масата е изчерпана, производството по несъстоятелност следва да се приключи. Ако една от тези предпоставки е налице, синдикът трябва да направи окончателна сметка и да направи окончателен отчет в срок 1 м. от изчерпване на масата на несъстоятелността.

Сметката и отчетът се представят на съда и съдът свиква в 14-дневен срок заключително събрание на кредиторите. Събранието на кредиторите трябва да приеме окончателната сметка и да вземе решение за непродаваемите вещи.  Съдът с решение постановява приключването на производството по несъстоятелност и заличаване на търговеца от търговския регистър. Това решение се обнародва в ДВ. Последици: 1) Прекратява производството. 2) Прекратява правата на синдика. 3) Прекратява се общата възбрана и залог. 4) Приключването на производството води до прекратяване на всички непредявени в производството вземания, както и на всички неупражнени права.

  1. Търговско право

Как да регистрирам търговец. Избор на правна форма ЕТ, СД, КД. 1 учебен час

І. Едноличен търговец. Регистриране на ЕТ. Фирма. Заличаване на търговския регистър.

Съществува специален правен режим за търговците физически лица.

Едноличният търговец е физическо лице. За да добие търговско качество, той трябва да отговаря на условията на чл.1 ал.2 и 3 от Търговския закон, да бъде дееспособен и да има местожителство в страната. Еднолични търговци могат да бъдат всички физически лица навършили 18 години и които не са поставени под запрещение. Лицата сключили граждански брак трябва да бъдат вписани в регистрите на населението на някое населено място на територията на България. За лицата, които не са български граждани е необходимо разрешение за постоянно пребиваване в България (то се дава от МВР по условия и ред, определени от закона за пребиваване на чужденци в Република България).

А) Признаци на едноличния търговец:

  1. Едноличният търговец е физическо лице;
  2. Едноличният търговец има местожителство в страната;
  3. Лицето е дееспособно;

Б) Пречки за регистрирането на едноличен търговец (ЕТ):

  1. Лицето да не е в производство за обявяване в несъстоятелност;
  2. Да не е в съдебно решение за за обявяване в несъстоятелност;
  3. Да не е осъдено за банкрут;

В) Видове едноличен търговец (ЕТ):

  1. По занятие;
  2. Поради устройството на дейността си;

Г) Придобиване на търговско качество: 

Лицето става едноличен търговец от момента, в който започне да извършва някоя от изброените дейности в чл.1 от Търговския закон. Вписването в търговския регистър само декларира едно съществуващо качество. Лицето е длъжно да се впише в търговския регистър, в противен случай носи административно-наказателна отговорност. За вписването е необходимо писмено заявление, придружено с подпис на лицето, че отговаря на изискванията на закона. За едноличният търговец се води отделен регистър.

В регистъра се вписват:

  • име
  • местожителство
  • адрес
  • ЕГН
  • седалището и адреса на управление на дейността
  • предмет на дейност
  • фирма, под която ще се извършва дейността.

Едноличният търговец (ЕТ) може да извършва всякакъв вид търговска дейност т.е. и други дейности, извън регистрираната, стига да не са забранени от закона.

Д) Фирмата на едноличния търговец трябва да съдържа без съкращения личното и фамилното име, с което лицето е известно в обществото. Тя се състои от:

  • задължително съдържание: името на физическото лице (лично и фамилно или лично и бащинско);
  • допълнително съдържание (избира се свободно).

Фирмата не представлява отделен от търговеца правен субект, тя е част от търговското предприятие.

Фирмата на ЕТ може да бъде прехвърлена на трето лице само заедно с предприятието му. Прехвърлянето трябва да се уговори между страните по сделката.

Едноличният търговец може да прехвърля цялото си предприятие. При смърт на едноличния търговец наследниците на търговското предприятие могат да запазят фирмата, но са длъжни да впишат и своите имена в търговския регистър.

Е) Загубване на търговското качество. Това става при:

  • смърт на търговеца;
  • загуба на дееспособност (поставяне под запрещение);
  • заличаване в търговския регистър. Не се извършва производство по ликвидация.

Ж) Заличаване: Извършва се от Окръжния съд по местоживеене. В случаите на заличаване в търговския регистър се изисква търговеца да уведоми НАП по местоседалището.

ІІ. Търговски дружества. Общо понятие и родови белези на различните видове търговски дружества.

А) Търговското дружество по смисъла на Търговския закон е обединяване на две или повече лица за извършване на търговски сделки с общи средства. Търговските дружества са юридически лица.

Понятие за Търговско дружество (ТД): това е двузначен термин:

  1. Договор между лица, които обединяват усилията и/или средства за осъществяване на определена търговска дейност. Преследва се определена стопанска, а не идеална цел.
  2. Самата правно-организационна форма за извършване на определена търговска дейност.

Б) Белези на търговското дружество:

  • обединение на лица – корпоративен характер, имат членски състав;
  • физически и/или юридически лица са членове;
  • български и/или чуждестранни лица. За физическите лица се изисква дееспособност;
  • доброволно обединение на лица, между които съществува общо намерение за сдружаване. Това намерение е субективно;
  • целта е извършване на търговски сделки (стопанска цел);
  • обединение на лица и усилия и средства, или само усилия, или само средства.

В) Видове търговски дружества:

а) събирателно дружество (СД);

б) командитно дружество (КД);

в) дружество с ограничена отговорност (ООД);

г) акционерно дружество (АД);

д) командитно дружество с акции (КДА).

Г) Класификация на търговските дружества:

а) според стопанската им организация

  • дружества на личност – СД и КД;
  • дружества на капитала – АД и КДА;
  • дружества от междинен тип – ООД;

б) според основанието за възникването им търговските дружества биват договорни и уставни;

в) според отговорността за изпълнение на поети от дружествата задължения те биват такива с неограничена отговорност на съдружниците и такива с ограничена отговорност.

г) според личния си състав търговските дружества биват еднолични и колективни.

В условия на пазарна икономика съществува и друга една колективна форма, която е предмет на самостоятелна уредба, извън Търговския закон – кооперацията.
Търговските дружества са корпоративен тип юридически лица.

Съществуват две групи правни норми, които регламентират отношенията в Търговското дружество:

  1. Вътрешни отношения – между съдружниците и между всеки от тях и държавата (членствени отношения). Правните норми, които ги регулират имат предимно диспозитивен характер. Законът педоставя на свободната воля на съдружниците да определят взаимоотношенията си.
  2. Външни отношения – между търговското дружество като юридическо лице и други правни субекти.

Д) Учредяване на търговско дружество (ТД).

По принцип учредяването на търговско дружество протича в два етапа: първият – изготвяне и приемане на учредителен акт от основателите; вторият – вписване на дружеството в търговския регистър. Учредители са тези дееспособни български или чуждестранни физически или юридически лица, които по своя воля се обединяват под обща фирма, с общи средства за извършване на търговски сделки. При персоналните търговски дружества чуждестранните физически лица трябва да имат разрешение за постоянно пребиваване в България. При АД юридическите лица трябва да не са в открита процедура по несъстоятелност или да са обявени. Учредяват се страните по учредителния договор преди първоначалната регистрация. При АД, учредени с публична подписка, правен статут на учредители имат авторите на подписката. Те могат да не запишат акции, но са учредители.

Броят на лицата учредители трябва да е по-голям или равен на две (физически или юридически лица). Но се предвиждат изключения:

  • едно лице да е учредител на търговско дружество се допуска само за ООД и АД. ЕАД могат да се създават само от държавата или общините. ЕООД могат да бъдат физически или юридически лица.
  • при учредяване на АД с подписка са необходими пет или повече лица, записани акции.
  • при КДА трябват поне три акционери и един неограничено отговорен.

Е) Учредителният акт, изготвен и приет по съставния ред, поставя началото на търговското дружество. Той е дружествен договор за СД, КД и ООД и съответно устав за АД.

Ж) Дружественият договор е организационен, многостранен, облигационен, формален. Той има форма за действителност, т.е. неспазването й води до недействителност на търговското дружество. Тя не е само форма за доказване. Тя е писмена с нотариална заверка на подписите за КД, СД, КДА. За ООД е достатъчно само писмена форма, както и за уставите на АД и КДА. Съдържанието на дружествения договор е почти свободно за определяне. Минималното необходимо съдържание, което задължително трябва да бъде уговорено е фирма, седалище, начин на управление и представителство, вноските на съдружниците, начина за разпределение на печалбите и загубите и основанията за прекратяване.

З) Вписването става въз основа на решение на съответното длъжностно лице към Търговски регистър, който е част от Агенция по вписвания. Търговските дружества възникват по нормативна преценка. За да възникне търговско дружество е необходимо то да бъде вписано в търговския регистър. Според Търговския закон дружеството се смята за възникнало от деня на вписването му в търговския регистър. Вписването се иска със заявление, което представлява формуляр. Образците за съответните вписвания са одобрени с нормативен акт и могат да бъдат изтеглени от сайта на Търговски регистър. Към съответния образец се прилагат съответните документи по учредяването на дружеството и копие от платежно нареждане за платена държавна такса.

ІІІ. Събирателно дружество. Права и задължения на съдружниците.

А) Събирателно дружество е образувание на две или повече лица за извършване по занятие на търговски сделки под обща фирма при солидарна и неограничена отговорност на съдружниците. Учредяването на събирателно дружество изисква сключване на дружествен договор, като учредителите трябва да бъдат най-малко 2 дееспособни лица – физически или юридически (могат да бъдат и капиталови дружества).

Б) Търговска фирма – задължителен елемент от нея е фамилното име или фирмата на един от съдружниците и добавката СД, “съдружие” или “С-ие”.Отговорност на съдружниците – събирателното дружество е типично персонално дружество и при него съдружниците отговарят за задълженията на дружеството към кредиторите на дружеството.

В) Отговорността в събирателното дружество (СД) се характеризира със следните особености:

  1. Отговорността е неограничена – съдружниците отговарят с цялото си имущество.
  2. Отговорността е солидарна. Съдружниците са солидарно отговорни помежду си, но и за задълженията на дружеството. Ако съдружник плати задължение на дружеството той няма регрес към него, ако плати задължение на друг съдружник – има регрес.
  3. Солидарността е особена, защото законът установява субсидиарност – принудителното изпълнение се насочва най-напред срещу дружеството, а при невъзможност за удовлетворение – срещу съдружниците.
  4. Съдружниците отговарят за задълженията на дружеството не само от момента от когато са станали съдружници, но и за старите задължения.

Г) Събирателното дружество (СД) се учредява с договор в писмена форма с нотариална заверка на подписите на съдружниците. Търговския закон определя минимално необходимото съдържание на учредителния договор, а именно:

  • името и местожителството, съответно фирмата, седалището и единния идентификационен код, както и адреса на съдружниците;
  • фирмата, седалището, адреса на управление и предмета на дейност на дружеството;
  • вида и размера на вноските на всеки съдружник и оценката им;
  • начина за разпределение на печалбите и загубите между съдружниците;
  • начина на управление и представителство на дружеството.

Д) Вписване на дружеството в търговския регистър.
Заявлението за вписване се подава от името на всички съдружници, защото всеки съдружник има право да управлява дружеството, включително и да иска вписване. Към заявлението се прилага и учредителния договор. Лицата, който според дружествения договор представляват дружеството представят образци от подписите си.

Правоотношения между съдружниците биват два вида – външни и вътрешни. Вътрешни отношения са отношения между съдружниците и дружеството. По начало тези отношения обхващат т. нар. членствени правоотношения. Членственото правоотношение обхваща две групи права – имуществени и неимуществени:

Е) Имуществени права:

  1. Право на част от печалбата – това право се определя съразмерно с дела на съдружника, а той се определя на базата на неговата вноска, която се коригира с печалбите и загубите на дружеството.
  2. Право на обезщетение – то е в две насоки:
  • за необходимите разноски за дружествените работи – разноски, които са необходими и полезни;
  • за вредите, които е претърпял във връзка с дружествените работи, но трябва да има причинна връзка между вредите и дейността на дружеството.
  1. Право на лихва – лихва върху вземането си за разходи и вреди.
  2. Право на ликвидационен дял – ликвидационният дял е парично вземане.

Неимуществени права – те са не прехвърлими, докато имуществените могат да се цедират:

  1. Право на участие в управлението – това право, визира отношенията вътре в дружеството. Правото на управление произтича от качеството съдружник, а не е последица от друг юридически факт.
  2. Част от управлението е правото на глас – съдружникът не може да е лишен от него.
  3. Право на вето – притежава го всеки съдружник. Особености:
  • Право на вето има само съдружник, който има право да управлява. Ако съдружниците са решили само един да управлява, то те нямат право на вето.
  • Правото на вето може да се упражни само преди да се извърши дадено действие. Това е право на съдружника да се противопостави на дадено действие.
  1. Право на контрол – възможност за всеки от съдружниците да се осведомява за работите на дружеството, да преглежда търговските книги, дружествените и други книжа и да иска обяснение от управителите.

Задължения на съдружниците:

Ж) Задължения на съдружниците:

Имуществени задължения:

  1. Задължение за вноска. Вноската е неотменимо задължение, защото ако дружеството не разполага с имущество не може да съществува.
  2. Задължение за лихва. Лихва се дължи в две хипотези:
  • Когато съдружникът е забавил внасянето на своята парична вноска. Ако е забавил внасянето на непарична вноска – той не дължи лихва, а обезщетение за забава.
  • Когато е взел без основание пари от дружеството. Задължението за лихва възниква, независимо дали е включено в дружествения договор. Размерът на лихвата е законен, а титуляр на вземането е СД.

Неимуществени задължения:

  1. Задължение за въздържане от конкурентна дейност – съществуват две хипотези:
  • Забрана съдружникът да не участва в друго дружество – съдружникът не може да участва в друго дружество със същия предмет на дейност.
  • Забрана съдружникът да сключва сделки както от свое име, така за своя или чужда сметка в пределите на предмета на дейност на дружеството. / когато съдружникът е прокурист, търговски пълномощник или комисионер на друг търговец/.
  1. Задължение за лични усилия и грижи в дружеството. Ако не е уговорено друго всеки съдружник дължи на дружеството онази грижа, която полага за собствените си дела.

ІV. Командитно дружество.

А) Командитното дружество се образува с договор между две или повече лица за извършване търговска дейност под обща фирма, като един или повече от съдружниците са солидарно и неограничено отговорни за задълженията на дружеството, а останалите са отговорни до размера на уговорената вноска.

Б) Характеристики на командитното дружество:

  1. То е признато за търговец, по силата на правноорганизационната си форма;
  2. То е юридическо лице;
  3. Образува се с договор между две или повече лица;
  4. Търговската дейност се извършва под обща форма;
  5. Има два вида съдружници с различна отговорност.

Най-специфичната и съществена особеност на командитното дружество е наличието на два вида съдружници: такива, които отговарят неограничено за задълженията на  командитното дружество, и които се наричат комплементари и такива, които отговарят ограничено – до размера на определената в дружествения договор вноска и които се наричат командитисти. За наличието на  командитно дружество е необходимо да има поне един комплементар и поне един командитист, като количественото съотношение между тях е без значение.

В) Образуване на командитно дружество:

Командитно дружество се образува със сключването на дружествен договор между съдружниците в писмена форма с нотариална заверка на подписите им. Съдържание на договора:

  1. Фирмата на дружеството;
  2. Седалището и адреса;
  3. Предмета на дейност;
  4. Името, съответно фирмата, единния идентификационен код, адреса на съдружниците и размера на тяхната отговорност;
  5. Вида и размера на вноските на съдружниците;
  6. Начина за разпределение на печалбите и загубите между съдружниците;
  7. Начина на управление и представителство на дружеството.

Г) Вписване в търговския регистър.

Командитното дружество се вписва в търговския регистър от неограничено отговорните съдружници, които представят учредителния договор и образци от подписите си. Регистрацията в ТР има конститутивно действие. 

Д) Правоотношения между съдружниците.

Вътрешни правоотношения.

Неограничено отговорните съдружници /комплементарите/ имат правата и задълженията на съдружниците в събирателно дружество. Спецификата на командитното дружество се проявява в правата и задълженията на командитистите. Ако друго не е предвидено в дружествения договор, командитистите участват в разпределението на чистата печалба на командитното дружество съразмерно на внесените от тях командитни вноски. Когато определената в договора командитна вноска не е внесена изцяло, полагащата се на командитиста част от печалбата се прихваща до размера на вноската. Ако друго не е предвидено в договора командитистът участвува в загубите до размера на предвидената вноска. Но той не е задължен да възстанови получените печалби при последвали загуби. Командитистите имат право на ликвидационен дял.

Е) Права на командитистите:

  1. Право на печалба – печалбата е функция на направените от тях вноски.
  2. Право на контрол върху дружествените дела. Командитистите от една страна нямат задължение да участват в управлението на дружеството, а от друга страна за тях не важи забраната за конкурентна дейност, въпреки това те могат да използват без ограничение търговските тайни на дружеството.
  3. Командитистите нямат право да участват в управлението на командитното дружество (то се извършва само от комплементарите).
  4. Командитистите нямат право на вето при вземане на решение от неограничено отговорните съдружници.
  5. Командитистите нямат право на обезщетение за обичайните разходи, защото те не участват в управлението на дружеството.

Ж) Задължения на командитистите: да си направят вноската според дружествения договор. Ако не се направи вноската се дължи лихва, респективно обезщетение за забава. Разпределение на печалбите и загубите между командитисти и комплементари. Принципът е, че комплементарите участват в дружеството с вноска и лични усилия, а командитистите само с вноска.

З) Външни отношения.

Командитното дружество се представлява от комплементарите – един, всички или част от тях. Командитистите могат да представляват командитното дружество само ако са упълномощени за това като прокуристи или обикновени търговски пълномощници, тоест като външни лица, а не като съдружници. Комплементарите носят отговорност за задълженията на командитното дружество, която съвпада с отговорността на съдружниците в събирателното дружество, тоест тя е неограничена, лична, солидарна, непряка и действаща назад във времето. Такава е отговорността и на командитистите, но с уточнението, че тя е ограничена до размера на определената в дружествения договор командитна вноска. В този смисъл те не носят юридическа отговорност за задълженията на командитното дружество, а само понасят стопанският риск от неговата дейност. Командитистът отговаря неограничено и за сделки, извършени от него от името на дружеството преди възникването му или след това, ако кредиторът не е знаел, че договаря с ограничено отговорен съдружник.

 

  1. Търговско право

ООД, АД. 1 учебен час

І. Дружество с ограничена отговорност /ООД/

А) Дружество с ограничена отговорност (ООД) е най-предпочитаното за нашите условия дружество, защото има редица преимущества. Дружество с ограничена отговорност може да се образува от едно или повече лица, които отговарят за задълженията на дружеството с дяловата си вноска в капитала на дружеството.

Б) Характеристики на дружество с ограничена отговорност:

  1. ООД е междинна дружествена форма
  2. ООД е договорно дружество;
  3. ООД е юридическо лице;
  4. ООД е търговско дружество;
  5. ООД може да бъде двулично;
  6. Съдружниците носят ограничена отговорност за дружествените задължения, именно до размера на дяловата си вноска в капитала на дружеството.

В) Учредяване на ООД.

Учредяването минава през два етапа – съставяне на дружествен договор и вписване в търговски регистър:

  1. Сключване на учредителен (дружествен) договор. Той се сключва в писмена форма и трябва да съдържа:
  • фирмата, седалището и адреса на управление на дружеството;
  • предмета на дейност и срока на договора;
  • името, съответно фирмата и единния идентификационен код на съдружниците;
  • размера на капитала;
  • размера на дяловете, с които съдружникът участвува в капитала;
  • управлението и начина на представителство;
  • предимствата на съдружниците, ако са уговорени;
  • други права и задължения на съдружниците.
  1. Вписване в търговския регистър. Легитимиран да иска вписване е управителят, той има и задължението да го иска. Вписването се извършва с представяне на:
  • дружествения договор;
  • нотариално заверен образец от подписа на управителя;
  • протокол от учредителното събрание;
  • всеки съдружник да е изплатил най-малко 1/3 от дела си;
  • да е внесен най-малко 70% от капитала;

Г) Членството в ООД произтича от кооперативния му характер. Материално изражение на членството е дружественият дял. Членството възниква по два начина: първичен и производен.

Д) Видове ООД: еднолично – ЕООД и обикновено – ООД.

EООД е това дружество, при което капиталът принадлежи на едно единствено лице. Това дава изражение върху организацията и вътрешното управление на ЕООД. Тоест при ЕООД не се сключва дружествен договор. При едноличният собственик на капитала решава въпросите от компетентостта на общото събрание при другите търговски дружества. Обикновеното ООД това е същинското дружество.

Е) Капиталът има няколко съществени функции:

  1. Той представлява стартово имущество в дружеството, посредством което се гарантира готовността му да започне ефикасна търговска дейност.
  2. Той изпълнява гаранционна функция но отношение на кредитирането на дружеството.
  3. Той определя степента на реализация на членствените права в рамките на ООД. Принципът на разпределение на печалбата зависи от пропорционалното участие на съдружниците в капитала. Всеки съдружник има дружествен дял от имуществото на дружеството, размерът на който се определя съобразно дела му в капитала, ако не е уговорено друго.

Дялове на капитала:

  1. Основен дял (или само “дял”) – това са частите, на които се разделя капитала (те представляват някакви стойности). Сумата от дяловете трябва да е равна на капитала. Самите основни дялове може да са равни или неравни, но на практика в повечето случаи са равни. Съдружникът може да запише 1 или повече дяла. Един дял може да е записан от повече от едно лица. Самите дялове се вписват в Книгата за дяловете, която се води от управителя на ООД. Вписването е само доказателствено.
  2. Дружествен дял. Това понятие има две значения:
  • дял от имуществото на дружеството, който съответства на дела, който съдружникът е записал (съотношението е като основен дял към капитала).
  • членствено правоотношение, което включва и неимуществени права и задължения. Дружественият дял е дял от имуществото на ООД, а не дял от капитала.

Ж) Терминът членство има няколко значения: 1) юридическият факт, въз основа на който възниква членственото правоотношение; 2) самото членствено правоотношение; 3) дружествен дял като част от имуществото. Членството може да е удостоверено в документ – Удостоверение за участие, което е доказателствен документ.

Членственото правоотношение възниква по два начина:

а) Оригинерно – членственото правоотношение възниква или 1) едновременно с учредяване на дружеството или 2) с приемането на нов член без правоприемство (с увеличаване на капитала-молба, решение на ОС, вписване на новия съдружник, както и на увеличаването на капитала).

б) Деривативно – чрез прехвърляне на дружествени дялове.

Прекратяване на членство в ООД (на съдружническо правоотношение):

  • смърт на физическото лице;
  • обявяване в несъстоятелност на всеки съдружник;
  • напускане с предизвестие (писмено). Срок – 3 месеца;
  • ликвидация на юридическото лице;
  • изключване на съдружник от страна на самото ООД. Това става само при наличие на нарушения от негова страна, които могат да бъдат: неизвършване на дяловата вноска. Дава се допълнителен срок, при изтичане на който членството му се прекратява. Ако внесе само част от парите ги губи; неоказване на съдействие за дейността на ООД; неизпълнение на решенията на общото събрание; действие срещу интересите на ООД.

При последните четири случая се отправя писмено предупреждение да съдружника. Ако нарушенията продължават следва изключване. То се решава от общото събрание на ООД, с единодушие на останалите съдружници. Ако двама съдружници са нарушили някое от условията, за всеки от тях се разглежда случая поотделно.

З) Права на съдружниците:

  1. Имуществени права:

а) Право на дивидент (право на част от печалбата) – размерът на дивидента се определя от размера на дела в капитала. Правото на дивидент съществува в латентна форма, но ако се осъществи определен фактически състав то се превръща във вземане (парично):

  • да изтече съответната финансова година;
  • дружеството да реализира печалба;
  • да се вземе решение от ОС за приемане на годишен счетоводен отчет;
  • приемане на решение от съдружниците за разпределяне на дивидент.

Вземането за дивидент се погасява с обща 5 годишна давност.

б) Право на ликвидационен дял (квота) – това право е неотменяемо. За да възникне е необходимо:

  • дружеството да е прекратено;
  • да са удовлетворени кредиторите в ликвидационното производство. Това вземане се погасява с 5 годишен срок.

в) Други права: право на ползване на определено имущество на дружеството; право на почивна база.

  1. Неимуществени права:

а) Управителни права – право на участие в управлението на дружеството и право на участие в общото събрание; Право на съдружникът да избира и да бъде избиран.

б) Контролни права. Те са индивидуални и не зависят от размера и броя на дяловете.

  • право на информация – право на съдружника да е осведомен за хода на дружествените дела, да преглежда книжата на дружеството и годишните счетоводни отчети.
  • право на искове.
  1. Колективни права – права на определена част от капитала:

а) Право да се иска свикване на ОС, което трябва да се упражни в писмена форма, като искането е насочено към управителя.

б) 1/10 от капитала може да иска назначаване на ликвидатор от съда различен от управителя или от назначения от ОС.

в) 1/5 от капитала може да иска прекратяване на дружеството по съдебен ред, тоест чрез иск. За разлика от колективните права – колективни задължения няма.

И) Задължения на съдружниците.

  1. Имуществени задължения: задължение за вноска и задължение за допълнителна вноска – правят се при загуби и при временна необходимост от парични средства.
  2. Неимуществени задължения: задължение за участие в управлението на дружеството; задължение да се оказва съдействие на дружеството за осъществяване на неговата дейност; задължение да изпълнява решенията на ОС; задължение за почтено и добросъвестно поведение към дружеството да оказва съдействие за дейността на ООД и да изпълнява решенията на общото събрание.

Отговорност в двужеството с ограничена отговорност.

ООД е юридическо лице и има свое имущество, с което отговаря пред кредиторите си за поетите задължения. Съдружниците носят отговорност само пред самото дружество за изплащането или внасянето уговорената вноска. До този размер е ограничена тяхната отговорност.

ІІ. Акционерно дружество. Характеристика. Учредяване. Учредители. Учредително събрание. Вписване в търговския регистър. Капитал. Същност. Увеличаване и намаляване.

А) Определение и Характеристика

Акционерно дружеството е ТД, чийто капитал е разделен на еднакви части-акции, и което отговаря за задълженията си само със своето имущество.

Характеристики на АД:

1/. АД е ЮЛ и по силата на ТЗ се смята за търговец;

2/. подлежи на вписване в ТР, при агенция по вписвания;

3/. приема парични и непарични вноски;

4/. има фирма, седалище и органи;

5/. учредители и членове могат да бъдат български и чуждестранни ФЛ и ЮЛ;

Б) Учредяване

Учредяването на АД е процес, който обхваща три последователни етапа:

1/. записване на капитала;

2/. провеждане на учредително събрание;

3/. вписване в Търговски регистър;

Провеждане на учредително събрание – присъстват всички лица, които записват акции от бъдещо АД и се наричат учредители – могат да бъдат ФЛ, ЮЛ с минимален брой едно лице и максимален брой лица – неограничен. На учредителното събрание учредителите вземат решения за: 1. учредяване на АД; 2. за приемане на устава ; 3. записват акциите му, избират надзорен съвет и съвет на директорите. Първите две решение се взимат с единодушие, а останалите с обикновено мнозинство.

Учредителното събрание:

  1. взема решение за учредяване на дружеството;
  2. приема устава;
  3. установява размера на разноските по учредяването;
  4. избира надзорен съвет, съответно съвет на директорите.

Когато АД се учредява от едно лице, се съставя учредителен акт.
Учредители са лицата, записали акции на учредителното събрание. Не могат да бъдат учредители обявените в несъстоятелност.

В) Вписване

След като учредителното събрание свърши своята работа, новосъздаденото АД трябва да се впише в ТР при Агенция по вписване. За вписването на АД в търговския регистър е необходимо:

  1. да е приет уставът;
  2. да е записан целият капитал;
  3. да е внесена предвидената в устава част от стойността на всяка акция, но не по-малко от 25 на сто от номиналната или от предвидената в устава емисионна стойност на всяка акция;
  4. да са избрани съвет на директорите, съответно надзорен и управителен съвет;
  5. да са изпълнени другите изисквания на закона.

Г) Капитал

Капиталът и стойността на акциите се определят в левове.

Капиталът на едно дружество трябва да бъде изцяло записан (всяка част от капитала трябва да се знае на кого ще принадлежи при учредяването на дружеството). В момента на първоначално емитиране на акции няма анонимност, тъй като по този начин се защитават интересите на кредиторите. Чрез записването на акции, дори да не е внесен целия капитал – ще има задължено лице.

Увеличаване на капитала-допустимо е при наличието на следните условия:1/. да е внесен напълно определеният в устава размер и 2/. вземане на решение от общото събрание. ТЗ допуска следните начина на увеличаване на капитала на АД:

  1. чрез издаване на нови акции;
  2. чрез увеличаване номиналната стойност на вече издадени акции;
  3. чрез превръщане на облигации в акции-намаляват задълженията на АД и нараства капитала;
  4. увеличаване на капитала с непарични вноски;
  5. увеличаване на капитала със средства на дружеството;

Намаляване на капитала-прибягва се главно в два случая:

  1. когато дружеството има значителни печалби, които не могат да бъдат влагани за разширяване на дейността му;
  2. при реализирани загуби;

ТЗ установява два възможни начина за намаляване на капитала: 1.с намаляване на номиналната стойност на акциите; 2. чрез обезсилване на акции.

А) Акции. Понятие. Видове акции. Сделки с акции.

а) Акцията е ценна книга, която удостоверява, че притежателят й участва с посочената в нея номинална стойност в капитала. Акциите са еднакви по номинал и са неделими. Те имат няколко стойности :

  • номинална стойност – стойността, изписана върху самата акция.
  • емисионна стойност – стойността, по която акциите се поемат от учредителите или от лицата, записващи акции при учредяване чрез публична собственост. Двете стойности могат да съвпадат. Акциите могат да се предложат за изкупуване на стойност по-голяма или равна на номиналната.
  • реална стойност – икономическа категория, определяща се от оптималното имуществено състояние на дружеството; какво цена или на каква част от капитала има право акционера.
  • пазарна стойност (борсова) – стойност, на която акцията може да се продава на трети лица или на фондовите борси. Тази стойност е около реалната стойност на акцията.

б) Видове акции – поименни, на приносителя и привилегировани.

Няма ограничение какъв вид акции да се емитират от АД.

Акции на приносител – Правата по акциите на приносителя се упражняват от лицето, което на Общото събрание носи акцията, защото върху нея няма име. Те се прехвърлят чрез простото им предаване. Временните удостоверения се заменят с акции, само когато се изплати пълната стойност на акциите.

Поименни акции – Върху поименните акции задължително се изписва името на притежателя /в АД трябва да се води книга на поименните акционери/ и прехвърлителя – той отговаря до две години за невнесената част към капитала.

  • Привилегировани акции – носят допълнителни права на притежателите си (съществуват и обикновени акции). Акции, даващи еднакви права формират отделен глас. Привилегията може да е – гарантиран дивидент; допълнителен дивидент; гарантиран дял при ликвидиране на дружеството и други, предвидени в устава привилегии. Законът допуска издаване на акции без право на глас, но те трябва задължително да са привилегировани.

в) сделки с акции

Акциите могат да бъдат предмет на сделки (прехвърляне, което зависи от вида им) : – акции на приносителя – просто продаване, правата се упражняват от този, който притежава фактическата власт; – поименни акции – чрез джиро. Прехвърлянето трябва да се впише в книгата на акционерите, в противен случай членството не се променя. В случай, че прехвърлителят дължи нещо на АД, то той отговаря солидарно с приобретателя за задълженията си. За прехвърлителят тази отговорност е в двегодишен срок.

  • обратно изкупуване на акции – АД само да придобива акциите си. Страни по члентсвеното правоотношение са акционерът и АД. При обратното изкупуване се стига до сливане на членството, следователно би трябвало да се стигне до прекратяване на правоотношението. По този начин се намалява капитала на АД.

г) Права на акционерите

Права на акционерите :

  • имуществени – право на дивидент, право на ликвидационна квота (съразмерно на номиналната стойност на ацията, освен ако нямат привилегии), право на лихва (ако е изрично уговорена в устава). Тя се изплаща преди облагането с данъци, счита се за текущ разход на АД.
  • неимуществени – право на глас (на управление), право на информация (достъп до книгите на АД, независимо от вида на акциите), право на контрол (може да атакува всички решения на АД, дори и пред съда по реда на чл.71 и 74 от ТЗ). Задължения за акционерите: имат едно задължение (имущественост) – да направят вноската си в размер по-голям или равен на номинала (емисионна стойност). Ако акционерът не е изплатил изцяло, то когато настъпи падежа на задължението АД му прави писмено предупреждение в едномесечен срок. Ако пак не изплати, акциите му се обезсилват (амортизират). Прекратяване на членството (изключване) става само по този начин. Той губи правата върху направените вноски, които преминават във фонд “резервен”. АД трябва да предложи нови акции за продажба. В устава може да се уговори дължане на лихва за невнесената сума.

д) Облигации

АД е единственият вид търговско дружество, което може да издава облигации. Това е начин за финансиране (кредитиране) на АД, когато има нужда от средства. До издаване на облигации АД може да прибегне при наличието на следните условия:

  • АД да е съществувало поне 2 години;
  • да са приети поне 2-годишни счетоводни отчети;
  • да има решение на общото събрание на акционерите за издаване на облигации;

Размерът на облигационния заем трябва да е по-малък или равен на половината от внесения капитал (а не записания), ако облигационният заем е гарантиран от банка или от държавата. Начини за набиране на заема :

  • публична подписка (аналогична на акциите);
  • закрита подписка – облигациите се записват от акционерите. Едно АД може да емитира няколко облигационни заема, като облигациите от всяка емисия образуват събрание на облигационерите. Всеки от тях избира не повече от трима представители, които са група за защита на интересите. Те имат право да участват в Общото събрание на акционерите със съвещателен глас.

Видове облигации:

  • конвертируеми – могат при определени условия да се превърнат в акции. Тяхната емисионна стойност е по-голяма или равна на емисионната стойност на акциите на АД. – неконвертируеми.

Права на облигационерите :

  • могат да се разпореждат с облигацията (влагане, залагане, продажба, прехвърляне с джиро);
  • от гледна точка на заемодатели съществуват два вида права:
  1. индивидуални – право на връщане на главницата и право на лихва. Облигационерите, които са записали равен брой акции с еднакъв номинал имат равни права на вземане.
  2. колективни. Облигационерите се удовлетворяват при ликвидация преди акционерите. Те имат право на управление.

Решението за превръщането на облигации в акции е действително, само ако е одобрено от общото събрание на облигационерите, които са придобили право да превръщат облигациите си в акции. Управителният съвет определя срока за превръщането на облигациите в акции, не може да бъде по-дълъг от 3 месеца. За АД изгодата от превръщането на облигациите в акции е, че се намаляват задълженията на АД и нараства капиталът. Като акционери, предишните облигационери имат право на ликвидационен дял, а не само на номиналната стойност на облигацията.

  1. Търговско право

Търговски сделки. Най – често срещани търговски сделки. Видове търговски сделки. Сключване на търговска сделка. Изпълнение на търговската сделка. Неизпълнение на търговската сделка. 1 учебен час

І. Същност на търговската сделка. Понятие. Видове търговски сделки.

Търговска сделка е вид сделка, за това носи всички нейни характерни белези – тя е юридически факт с основен елемент волеизявлението на едно или повече лица, насочено към определени правни последици. Спецификите на търговската сделка се разкриват при тяхната класификация.

Класификация на търговските сделки:

  1. По икономически критерии:

1) сделки обслужващи непосредствено процеса на обмен, те обхващат „търговските“ в икономическия смисъл на термина сделки;

2) сделки обслужващи процеса на обръщение, търговски сделки по приращение, напр. застрахователни сделки;

3) сделки, извършвани в процеса на производството.

  1. Юридическите критерии са свързани с особеностите на самите сделки от една страна, а от друга с качествата на лицата, които ги извършват. Континенталното право познава две системи за определяне на сделката като търговска:

1) обективна система – особеностите на сделката правят лицето търговец;

2) субективна система – извършването на 1 сделка от търговец я прави търговска. Общите правила са включени в ТЗ.

1) Абсолютни (обективни), основни търговски сделки.Особеността при тях е, че тези сделки са с толкова силно изразен предприемачески характер, тяхната насоченост към печалбата е толкова силна, че те винаги са търговски независимо кой ги извършва и независимо дали се сключват по занятие или единично. Групите са: а/. Търговска продажба; б/. Мандатни сделки; в/. Банкови и валутни сделки. г/. Сделки по услуги; д/. Сделки с интелектуална собственост – обхващат лицензионни и импресарски сделки. е/. Запис на заповед, менителница и чекове.

2) Допълнителни (акцесорни), вторични, производни търговски сделки – те нямат силно изразен търговски характер. Това са всички сделки, които са свързани с упражняване на занятието на търговеца. Те са търговски сделки, защото ги извършва търговец.

3) Презумптивни търговски сделки. Презумпцията е оборима. Доказателствената тежест е върху лицето, което твърди обратното.

  1. Друго деление на търговските сделки е в зависимост от страните:

1) Ако и 2те страни са търговци имаме двустранна търговска сделка.

2) Ако за една от страните сделката не е търговска има едностранна търговска сделка.

ІІ. Сключване на търговска сделка. Приложимост на общото ГП за неуредените положения. Особености при сключването на търговска сделка.

За сключването на ТС се прилагат общите правила на ГП. Сключването може да бъде изрично, мълчаливо, предполагаемо и чрез мълчание. Но сключването на ТС разкрива и някои специфики.

  1. Публична покана.Тя се отправя до неопределен кръг лица (до публиката) чрез изпращане на каталози, ценоразписи, тарифи, чрез масмедиите или по друг начин. Имат се предвид само тези покани, чиято определеност дава възможност въз основа на тях да се направи оферта от лице от публиката.Това означава, че в публичната покана трябва да е посочена поне цената на стоките, работите или услугите. В противен случай е налице реклама, която също се прави с цел бъдещо сключване на ТС, но няма правно действие с оглед сключването на сделките.
  2. Публична оферта – също се отправя до неопределен кръг лица (до публиката), но за разлика от публичната покана и рекламата, трябва да съдържа общото предлагано количество стоки, работи или услуги и срок за приемането й (иначе няма публична оферта, а публична покана или реклама). Предложителят е обвързан от публичната оферта до изчерпване на обявеното количество в определения срок. Ако лице от публиката приеме офертата преди изтичане на срока, оферентът може да се освободи от отговорност само ако докаже, че обявеното количество е било налице при съобщаване на публичната оферта, но други търговци са го изкупили преди определения срок. В противен случай дължи обезщетение.
  3. Сключване чрез мълчание. Предложението до търговец, с когото предложителят е в трайни търговски отношения, се смята за прието, ако не бъде отхвърлено веднага. Тя се прилага при няколко предпоставки:
  • адресатът на офертата да е търговец.
  • наличие на трайни търговски отношения, което е практически въпрос.
  • преложението да е за сключване на търговска сделка, която да съвпада по вид, съдържание и предмет със сключваните преди сделки, които съставляват съдържанието на трайните търговски отношения между страните.
  • търговецът – адресат на офертата да не е възразил веднага.
  1. Общи условия. Обикновено общи условия се предлагат от ТД, които имат монополно или господстващо положение на определен пазар и влизат в отношения с многобройни клиенти. Общи условия могат да се изготвят и предлагат от търговец. Не е задължително другата страна по тях също да има търговско качество. Те стават задължителни за другата страна, когато тя:
  2. заяви писмено, че ги приема;
  3. е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги оспори незабавно.

ІІІ. Изпълнение на търговската сделка. Приложимост на гражданското законодателство за неуредените положения. Особености при изпълнение на търговската сделка.

Изпълнени на търговски сделки – урежда правилото за дължимата грижа на добрия търговец, което не е някакъв друг вид грижа, но отговаря на повече изисквания от грижата на добрия стопанин, защото търговецът е професионалист. Когато договорът не определя срока за изпълнение на задължението, ако естеството на сделката или търговският обичай не изискват друго, изпълнението може да се иска и да се извърши по всяко време през работните часове в местоизпълнението.

По общите правила на ЗЗД задълженията са разделни, солидарни са само ако е предвидено в нормативен акт или е уговорено. В Търговското право е точно обратното. Презумпцията е оборима и солидарността възниква, ако не следва друго от сделката.

Между търговци лихва се дължи, освен ако е уговорено друго. Става дума за възнаградителна лихва. Винаги когато се уговаря парично задължение, се дължи възнаградителна законна лихва, дори и да не е уговорена. Размерът й обаче не е определен от закона, поради което не се прилага на практика.

Между търговци могат да се уговарят лихви върху лихви, т.е. анатоцизмът в отношенията между търговци е допустим, но трябва да се уговори.

Безкасово плащане. Когато плащането се извършва чрез задължаване и/или заверяване на сметка, то се смята за завършено със заверяване сметката на кредитора или чрез изплащане в наличност сумата на задължението на кредитора т.е. длъжникът носи риска от забавата на банката на кредитора. При безкасовото плащане има обективен 3 дневен срок, който е необходим за транзакцията.

Текуща сметка. Договорът за текуща сметка е известен още като контокорентен договор. Текущата сметка е особен, самостоятелен вид договор, с който 2 лица, поне едното, от които е търговец се задължават вземанията и задълженията породени от взаимните им отношения да се водят по една сметка, която се приключва периодично. Договорът за текуща сметка може да се сравни с договора за компенсиране, без да се слага знак за равенство между, тях защото компенсацията се извършва с едностранна сделка.

Особености:

1) Необходимо е съгласие.

2) Една от страните да е търговец – която е търговец трябва да открие текущата сметка в своите търговски книги, ако и двете страни са търговци (по-възможна хипотеза) и двете страни откриват сметката.

3) Вземанията и задълженията между страните да са взаимни и еднородни.

4) Води се сметка – законът не урежда легално понятие за сметка, но в случая това е система от записвания, които са активно-пасивни, защото и двете страни могат да имат и права и задължения.

5) Сметката се приключва периодично като салдото се установява от страните и ако е положително за някоя от страните, то се изплаща на нея.

Действие:

1) Отделните вземания загубват самостоятелността си, не могат да са предмет на отделни сделки – прехвърляне, прихващане, опрощаване, компенсация, залог.

2) Изискуемостта се отсрочва до приключването на сметката. Затова давност в този срок не тече.

Приключването е двустранно, необходимо е съгласие относно салдото по сметката, което се получава чрез изваждане на по-малкия сбор от по-големия (дебита или кредита) и резултатът се заявява на другата страна. Извършва се писмено в края на календарната година ако не е уговорено друго. Ако приключването е извършено при порок на волята се унищожава, но в по-кратък срок (1 година).

Действие на установеното (признато) салдо:

1) Поражда се иск за цялото вземане, без да се установяват отделните пера.

2) Задължението се новира, защото става изискуемо от приключването, но новативният ефект не се отнася до обезпеченията, а само до главното вземане.

3) Дава възможност да се начислят лихви, дори лихви върху лихви, защото в отделните пера може да се включват лихви.

Прекратяване: ако не е уговорено друго, прекратяването става с едномесечно писмено предизвестие като страната в полза на която има остатък, може да иска плащане. Това е договор с продължително изпълнение, затова се прекратява с предизвестие. Този договор е включен в Счетоводните стандарти, т.е. има сметка, по която да се водят записвания по такъв договор, но е с малко приложно поле.

ІV. Неизпълнение на търговската сделка. Приложимост на гражданското законодателство за неуредените положения. Особености при неизпълнението на търговската сделка.

А) Неизпълнението на търговските сделки се отнася до въпросите за непреодолимата сила, отметнината, неустойката, дължимостта на лихви. Длъжникът по търговска сделка не отговаря за неизпълнението, причинено от непреодолима сила. Ако длъжникът е бил в забава, той не може да се позовава на непреодолима сила. Непреодолима сила (НС) е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора. За да бъде релевантна непреодолимата сила трябва да е причинила невъзможност за изпълнение. Това е обстоятелство, за което длъжникът няма вина, не го е предизвикал, но не го е и предвидил.

Последици от НС:

1) Длъжникът не отговаря, т.е. не дължи обезщетение за вреди. ТЗ въвежда задължение за длъжника да уведоми писмено кредитора в подходящ срок. Уведомлението трябва да се отнася за характера на непреодолимата сила и последиците от нея за договора. Неизпълнението на това задължение води до отговорност за вреди.

2) По общите правила длъжникът не само се позовава на НС. Ако НС е с временен характер то изпълнението на договора спира до края на НС. НС трябва да има траен характер, за да освободи длъжника от договора.

3) Ако непреодолимата сила трае толкова, че кредиторът вече няма интерес от изпълнението, той има право да прекрати договора. Това право има и длъжникът. Правилото важи само за търговци.

4) Ако длъжникът е в забава, той не може да се позовава на НС, отговаря за забава дори в случай на НС.

Б) Стопанска непоносимост (СН)

Съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността. Фактическият състав, който представлява СН на престацията включва:

1) обстоятелства, настъпили след сключване на договора;

2) те да са непредвидими;

3) за настъпването им не трябва да е виновна някоя от страните по договора.

Особености:

1) Не е налице невъзможност за изпълнение, длъжникът може да изпълни, но това би довело до разорителност или до твърде сериозни изменения на еквивалентността между престациите на кредитор и длъжник.

2) Критерият за приложение е противоречието със справедливостта и добросъвестността;

3) Причинна връзка между променените икономически условия и нарушението на еквивалентността.

Последиците са различни от невиновната невъзможност за изпълнение. Всяка от страните може да иска от съда две неща: 1) да прекрати договора и 2) да го измени, така че да възстанови икономическото равновесие, т.е. да измени една от престациите така, че да съответства на другата.

 

  1. Търговско право

Търговска продажба. Общи разпоредби за търговската продажба. Особени разпоредби за някои видове търговски продажби. Договор за лизинг. 1 учебен час

І. Търговска е продажбата (ТП) , която според разпоредбите на ТЗ е търговска сделка т.е. продажба, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие.

Характеристики на ТП:

1). да е налице продажба;

2). продажбата да е сключена от търговец. Достатъчно е една от страните да е търговец;

3). предмет на сделката да са движими вещи или ценни книжа;

4). продажбата да е свързана с упражняваното от търговеца занятие.

Особености на търговската продажбата:

  1. ТП е тази, която според правилата на ТЗ е търговска сделка, т.е. абсолютна търговска сделка или продажба, която е свързана със занятието на търговец, който е страна по тази сделка. Тази сделка може да бъде едностранна, двустранна или търговска сделка по общите правила. Не е търговска продажбата, която има за предмет вещ за лично потребление и купувачът е ФЛ, независимо, че по общите правила трябва да бъде търговска.
  2. ТП има по правило за предмет движими вещи, т.нар. „стоки”. Това са движими вещи свързани с търговията.

Договор за ТП – няма изискване за форма. Особености: Цената трябва да бъде определена или поне определяема. Ако няма правило, чрез което да може да се определи цената, счита се, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на сключването на продажбата за същия вид стока при подобни обстоятелства, т.е. критерият е зависим от правилата на оборота. Срок. Когато не е уговорен срок за предаване на стоката, купувачът може да поиска предаването й в разумен срок. Разумен срок означава достатъчен според обстоятелствата. Когато е уговорено стоката да се приеме в склада на продавача, страните определят в какви срокове и по какъв начин продавачът ще уведоми купувача, че тя е готова за предаване. Ако това не е определено, уведомяването се прави поне три дни преди деня на предаването, а ако страните са в различни населени места – поне пет дни преди този ден. Уведомлението , че стоката е готова за предаване се нарича авизо.

ІІ. Особени разпоредби за някои видове търговски продажби: транзитна продажба, продажба с допълнителна спецификация, продажба с периодично изпълнение,  продажба с уговорка за изкупуване, продажба с предварително плащане на цената, продажба на изплащане, продажба чрез прехвърляне на ценна книга и продажба на публичен търг с явно наддаване.

  1. Транзитна продажба – Договор, по силата на който продавачът се задължава да предаде стоката на трето лице, което е посочено от купувача. Тук има две правоотношения: 1) между продавач и купувач – страни по договора за транзитна продажба и 2) между купувач и трето лице, което също е договор за продажба, но купувачът по първото правоотношение е продавач по второто. Следователно има две продажби. Между продавача и третото лице няма правоотношение. Тъй като стоката се получава направо от третото лице и цената може да се заплати от него. За да може продавачът да изпълни задължението си по договора, той трябва да съобщи на купувача за изплащането на стоката на третото лице. Освен това продавачът трябва да предаде на купувача копие от документите, които придружават стоката. Това е необходимо и за двете правоотношения. Но когато предмет на продажба са родово определени вещи, трябва да се извърши индивидуализация и по двете правоотношения. Тя може да се извърши и от третото лице. С една и съща индивидуализация рискът може да премине към купувача по първото правоотношение и към третото лице по второто. Транзитната продажба се различава от финансовия лизинг по това, че при нея прехвърля собственост, а при договора за финансов лизинг не.
  2. Продажба с уговорка за изкупуване – Продажбата с уговорка за изкупуване е продажба под прекратително условие. Тази продажба е забранена в ГП, защото така се придобива един залог, а заложният кредитор не може да се удовлетвори извънсъдебно според ЗЗД. В Търговското право тази продажба много често се използва, особено при търговията с Ценни книжа или валута (при т. нар репо сделки). За да бъде действителна тази продажба са необходими 2 условия: 1) писмена форма за действителност; 2) срок, в който правото на изкупуване може да се упражни, след което то се погасява.
  3. Продажба с периодично изпълнение – При продажба с периодично изпълнение, ако страните са уговорили, че продавачът може да изпълнява предсрочно, даденото в повече през предходния период се приспада от дължимото. Срокът по ЗЗД се счита установен в полза и на двете страни, задължението не може да се иска или изпълнява преди срока. Тук има изключение от общото диспозитивно правило на ЗЗД. Тук става дума за прихващане на изпълнение. Има 2 вида продажби, които визират отклонение:1) Продажба с предварително плащане на цената. За да се приложи това правило уговорката за авансово плащане трябва да е писмена, като формата е за действителност. 2) Продажба на изплащане.
  4. Продажба чрез прехвърляне на ЦК. При продажба на стока чрез прехвърляне на ценна книга продавачът се освобождава от задължението да предаде стоката, като прехвърли на купувача ценната книга. Купувачът е длъжен да плати цената в момента и на мястото, където се предават документите, освен ако е уговорено друго. Става дума за товарителница (товарителен запис), коносамент, складов запис.
  5. Продажба на публичен търг с явно наддаване. Основният въпрос е кой е оферент и кой е адресат на офертата. Оферент е участникът в търга, а не организаторът. Условията се обявяват предварително от продавача, но самата оферта се прави от купувача, който участва в търга. За да е валидна офертата трябва да отговаря на предварително обявените условия. Търгът се ръководи от лице, определено от продавача, действащо в негов интерес. Между тях има договорни условия, той е мандатар, довереник. Лицето, което ръководи наддаването, възлага стоката на предложилия най-високата цена. Продажбата се смята сключена с възлагане на стоката. Офертата се приема от продавача чрез лицето, което ръководи търга и договорът се счита сключен от момента на възлагане на стоката. Купувачът трябва да плати цената веднага и ако не изпълни това си задължение продавачът може да развали договора. Продажбата на търг, сключена в резултат на действия, които противоречат на закона или на добрите нрави, може да бъде обявена за недействителна по искане на всеки заинтересуван в десетдневен срок от възлагането. При иск за плащане на цената купувачът може да поиска унищожението на продажбата чрез възражение. Става дума за неморалност на действия, които са опорочили волята на страните. Продажбата може да се унищожи чрез иск, който може да се предяви не само от страните по продажбата, а и от всеки заинтересован – и останалите участници в търга имат интерес от водене на такъв иск.

ІІІ. Договор за лизинг. Произход. Определение. Характеристикака. Видове договори за лизинг. Задължения на страните. Лизинг на предприятие.

Лизингът е инструмент за финансиране, който представлява възмездно предоставяне на право на временно ползване на движимо имущество или недвидижим имот, предоставен от лизингодател на друго лице (обикновено наричано лизингополучател или наемател). В замяна лизингополучателят получава изключително право на владеене върху предоставеното му имущество срещу възмездяване на лизингодателя чрез постоянни или предварително договорени плащания.

Лизингът е вид финансова сделка, който улеснява ползването или придобиването на даден актив. Договорът за лизинг се регламентира в Глава двадесет и трета от ТЗ (чл. 342 – 347) и от съответстващите разпоредби на ЗЗД, засягащи договор за наем. В България съществуват два вида лизинг: финансов лизинг и оперативен лизинг. Договорът се сключва между две страни – Лизингодател и Лизингополучател. По силата на този договор Лизингодателят, който е собственик на лизинговата вещ (освен при сублизинг), я предоставя за ползване на Лизингополучателя, който заплаща лизингови вноски за това ползване.

Договорът е двустранен, възмезден, консенсуален, неформален, лизингополучателят може да залага полученото имущество. Тогава може да възникне конфликт в интересите на кредиторите на лизингодателя и лизингополучателя. За да се избегне тази възможност се прави вписване на лизинга, за да се може лизингополучателят да го противопостави на заложния кредитор на лизингодателя. Предмет на лизинга са вещи, по начало непотребими. Няма ограничения по отношение на срока, както при наема (до 10 г.). Лизингът издава известна близост с договора за наем, тъй като предмет и на двата договора е ползването на вещ.

Задължения на страните при обикновения лизинг:

  1. Задължения на лизингодателя:

1) да предаде вещта в състояние, годно за нейното ползване;

2) да монтира, въведе в действие и поддържа вещта в състояние, годно за ползване за сметка на лизингополучателя;

3) да осигури условия за спокойното ползване на вещта. Да се въздържа от извършване на сделки или действия, които пречат за нейното ползване;

4) да прехвърли собствеността върху вещта ако е уговорено.

  1. Задължения на лизингополучателя:

1) да получи вещта;

2) да я ползва с грижата на добрия търговец за определено от договора ползване, а при липса на такава уговорка, съобразно предназначението.

3) да плаща лизинговите вноски. Начинът за това се договаря.

4) да върне вещта, ако не е уговорено друго.

Лизинг на предприятие – допустим е при вещни права, фактически положения свързани с вещи, задължения, фактически положения несвързани с вещи. В договора е задължително да се включат клаузи, които уреждат отношенията за елементите от съвкупността, които нямат характера на вещни права, както и фактически състояния, които не са по повод вещи. Договорът може да се допълни от съда ако е изрично уговорено. Ако няма такива клаузи лизингът на предприятие може да се разглежда като лизинг на съвкупност от вещи (частична недействителност) или да има пълна недействителност.

Прекратяване на договора за лизинг. Няма специални правила, но има отклонение от правилата за прекратяване на наема. При лизинга няма максимален 10годишен срок. Срокът може да е по-дълъг и съответно прекратяването да настъпи в по-късен момент.

Не важи правилото за мълчаливо прекратяване на договора.Не може да се прекрати с едностранно писмено предизвестие, защото по принцип лизингът е срочен договор.

Видове лизинг. Според ТЗ съществуват два вида лизинг:

Финансовият лизинг осигурява улеснение при извършването на покупко-продажба на определен актив, когато купувачът не разполага с цялата сума. При този вид лизинг Лизингодателят или вече е собственик, или по искане на Лизингполучателя става собственик на дадена вещ и я предоставя за ползване на Лизингополучателя. Лизинговата вещ се ползва от Лизингополучателя, който плаща всякакви разходи, свързани с вещта (данъци, такси, застраховки и т.н.) и който носи изцяло риска от погиване на вещта. С всяка месечна лизингова вноска Лизингополучателят плаща част от цената на вещта и плаща лихва, заради разсрочването на плащането. След изплащането на последната вноска Лизингополучателят е заплатил цялата цена на вещта и Лизингодателят му прехвърля и собствеността на вещта. Този вид лизинг може да се използва при закупуването на всякакви стоки – при закупуването на автомобили, техника, офис оборудване, производствени машини и т.н. В повечето случаи клиентът иска да закупи стоката от доставчика, но не разполага с или не иска да плати продажната ѝ цена наведнъж. Затова клиентът (лизингополучател) взима стоката на лизинг от доставчика или се обръща към специализирано лизингово дружество. В повечето случаи клиентът (лизингополучател) плаща някаква първоначална вноска или самоучастие от цената на вещта, а останалата част от цената се разделя на месечни вноски, към които обикновено се добавя и лихва. До окончателното изплащане на лизинговия актив Лизингодателят е негов собственик. Това защитава Лизингодателя, защото ако Лизингополучателят не плаща лизинговите вноски, Лизингодателят има право да си върне лизинговата вещ. Така самата вещ служи за обезпечение на лизинговите вноски. След като вещта бъде напълно изплатена от Лизингополучателя на Лизингодателя, последният прехвърля собствеността на Лизингополучателя.

За да може едно дружество да извършва финансов лизинг по занятие, то трябва да е лицензирано от Българска Народна Банка и да отговаря на изискванията на Закона за кредитните институции и на Наредба №26 на БНБ за финансовите институции.

Оперативният лизинг е наемно отношение, което не е задължително да завърши с покупко-продажба. През срока на действие на договор за оперативен лизинг Лизингополучателят плаща на Лизингодателя лизингови вноски за ползването на вещта. С всяка една вноска Лизингополучателят плаща наем за ползването на вещта и малка част от продажната цена на вещта, която да компенсира амортизацията ѝ. В края на договора Лизинополучателят може да доплати остатъчна стойност на актива, за да стане негов собственик, но не е задължен да го направи. Той ще има следния избор:

  • Да се откаже да придобива вещта и платените от него до момента лизингови вноски да останат само наемни вноски за ползването на вещта. В този случай Лизингополучателят се отказва от платената от него до момента част от продажната цена на вещта;
  • Да доплати и останалата част от продажната цена на вещта (остатъчна стойност) и да стане и собственик на вещта. В този случай крайният резултат е като при финансовия лизинг;
  • Да върне лизинговата вещ и да поиска платената от него до момента част от продажната цена на вещта да се използва като първоначална вноска за взимането на друга вещ от същия доставчик.

Този вид лизинг се използва най-често от производителите или търговците на по-скъпи или по-специализирани стоки. Така например дилър на определена марка автомобили би могъл да си осигури повече продажби или постоянна клиентска база за неговите автомобили като използва този вид лизинг. Клиентът иска да ползва даден автомобил и плаща на дилъра първоначална вноска за автомобила, взима го, за да го ползва. и всеки месец плаща лизингови вноски за това ползване. След изтичане на лизинговия период (например след 2-3 години), Лизингополучателят може да доплати остатъчната стойност на автомобила и да стане негов собственик или може да върне лизинговия автомобил и без да плаща нова първоначална вноска да взема друг, например по-нов или по-скъп.

 

Регистрация на едноличен търговец

1 учебен час

І. Цел на процедурата

Всяко физическо лице, което се занимава или ще се занимава като самостоятелен субект с търговска дейност (съгласно чл. 1 от Търговския закон (ТЗ)), с изключение на лицата по чл. 2 от ТЗ, е длъжно да поиска да бъде вписано от Търговския регистър (ТР) към Агенция по вписвания (АВп.), съгласно чл. 4 он Закона за търговския регистър (ЗТР). На вписване подлежат и всички последващи промени и обстоятелства, подлежащи на вписване, както и прекратяването на дейността на едноличния търговец.

Целта на ТР е да направи публично достояние онази част от обстоятелствата, свързани с дейността на търговците, която има важно значение за правната сигурност на търговския обмен, защитата на интереса на трети лица и законосъобразното учредяване на субектите на търговското право.

ІІ. Компетентен орган за регистрация

ТР се води и поддържа от А.Вп. към министерство на правосъдието. ТР е електронна база данни, съдържаща обстоятелствата, вписани по силата на закон, и актовете, обявени по силата на закон, за търговците и клоновете на чуждестранни търговци.

Службите по регистрация поддържащи ТР, осъществяват функциите си по ЗТР на територията на съдебния район на съответния окръжен съд (за София – Софийски градски съд). Заявленията за вписвания и промени в обстоятелствата се подават в която и да е териториална служба по регистрация на АВп. По седалището на окръжните съдилища.

Компетентен орган, кайто разглежда заявленията е длъжностното лице по регистрация към съответната териториална служба.

ІІІ. Лица, оправомощени да поискат вписване

Вписване в ТР като едноличен търговец може да поиска всяко деаспособно физическо лице, което има местожителство в страната, съгласно чл. 56 от ТЗ. Деаспособни са лицата, които са навършили 18 години и не са поставени под запрещение. Гражданството на лицата няма значение за вписването им в ТР. „местожителство в страната означава, вписване в регистрите на населението по смисъла на Закона за гражданската регистрация (ЗГР). Чуждестранен гражданин може да регистрира едноличен търговец , само в случай, че има разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България.

Не могат да се регистрират като ЕТ лица по чл. 57 от ТЗ, както и лица, които вече имат регистрация като едноличен търговец.

ІV. Резервиране на фирма на едноличния търговец

Изискването за изключителност (уникалност) на фирмата е въведено в чл. 11 от ТЗ. Фирмата е наименованието под което търговецът упражнява занятето си и се подписва. Всяка фирма освен предписаното от закона необходимо съдържание може да включва означение за предмета на дейност, участващите лица, както и свободно избрана добавка. Фирмата трябва да отговаря на истината, да не въвежда в заблуждение и да не накърнява обществения ред и морала. Търговецът изписва фирмата си задължително на български език. Той може да я изписва допълнително и на чужд език. Фирмата на ЕТ трябва да съдържа без съкращения личното и фамилното или бащиното име, с което е известен в обществото, както и означението ЕТ.

Предвидена е възможност всеки да може да запази фирма преди подаване на заявление за вписване. За целта заявителят прави справка дали друго лице няма права върху избраната от него фирма чрез търсене в регистрираните дела , списъка на запазените фирми, постановените откази и подадените заявления. Справките са безплатни и могат да се правят чрез интернет страницата на ТР или по друг начин в зависимост от технологичната готовност на АВп..

Запазването на вече избрана фирма се извършва въз основа на заявление по образец „Д1“ от Наредба № 1. Заявлението се подава лично от заинтересованото лице или от негов представител.

  1. Учредяване на едноличен търговец

След запазване на фирма трябва да се подготви писмено заявление по образец, съгласно Приложение „А1“ от Наредба № 1 – Заявление за вписване на обстоятелства относно едноличен търговец.

Заявител се явява лично търговецът, друго лице в предвидените от закона случаи или адвокат с изрично пълномощно.

Заявлението подадено на хартиен носител трябва да бъде попълнено по образец на български език и подписано от заявителя, не трябва да съдържа поправки и зачерквания, въведената информация трябва да е четима, напечатена или попълнена на ръка с печатни букви, написани с тъмно мастило.

Заявлението и приложенията към него, освен на български език, може да се представят и на всеки от официалните езици на Европейския съюз. В този случай документите се представят заедно със заверен превод на български език.

VІ. Подаване на заявление в службата по регистрация

Заявлението за вписване заедно с приложените документи, се подават в която и да е териториална служба по регистрация на АВП. По седалището на окръжните съдилища. Подписът върху заявлението се поставя в присъствието на длъжностното лице от службата по регистрация на АВп. По седалището на окръжните съдилища. Подписът върху заявлението се поставя в присъствието на длъжностното лице от службата по регистрация, приемащо заявлението, като се проверява и самоличността на подписващия се.

Заявлението може да се извърши от:

  1. Търговеца;
  2. Друго лице в предвидените от закона случаи;
  3. Адвокат с изрично пълномощно, съставено съгласно изискванията на Закона за адвокатурата.

VІІ. Приложими към заявлението документи

Към заявлението за пълвоначална регистрация на ЕТ се прилагат следните документи, описани в заявление „Д1“:

  1. Образец от подписа на търговеца ( спесивмен). Добре е същият да бъде нотариално заверен;
  2. Ако предмета на дейност на ЕТ е подчинен на специален режим и това е условие за регистрацията се прилага съответния лиценз, разрешение, удостоверение за професионална правоспособност или друг вид документ;
  3. Декларация от ЕТ за липса на обстоятелствата по чл. 57 и чл. 58, ал. 2 и 4 от ТЗ;
  4. Когато заявителят е чуждестранно лице, той трябва да представи и разрешение за постоянно пребиваване в Република България;
  5. Вносна бележка за платена държавна такса.

VІІІ. Вписване на промени в обстоятелствата

ЕТ е длъжен в 7-мо дневен срок от настъпване на промени във вписаните обстоятелства да поиска вписването им в търговския регистър, съгласно чл. 6, ал. 2 от ЗТР.

ІХ. Заличаване от ТР

При прекратяване на търговската и заличаване от ТР , ЕТ представя в службата по регистрация заявление по образец „А1“  където се правят отбелязвания в съответните полета. Към заявлението се прилагат следните документи:

  1. При заявление от ЕТ:

А) удостоверение за уведомяване на Териториалната дирекция (ТП) на Националната агенция по вписвания  (НАП) по чл. 77, ал. 1 от  Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК);

Б)удостоверение по чл. 5, ал. 10 от Кодекса за социално осигуряване;

  1. При смърт на физическото лице ЕТ – акт за смърт на физическото лицеи удостоверение за наследници или
  2. Препис от съдебно решение за поставяне под запрещение и удостоверение от органа по настойничество и попечителство;
  3. Вносна бележка за платена държавна такса.

Х. Дължими такси

Размерът на таксите за вписване на обстоятелства се определят от Тарифата за държавните такси, събирани от АВП. – Раздел ІІа

  1. По заявления за запазване на фирма – 40 лв.;
  2. За вписване на ЕТ – 30 лв.;
  3. За вписване на прехвърляне на предприятие на ЕТ – 30 лв.;
  4. За вписване на промяна на други обстоятелства, включително и заличаване на ЕТ.

ХІ. Правни последици от вписването

След регистрацията на ЕТ в Тр следва данъчната му регистрация;

Съгласно чл. 82, ал. 3 от ДОПК, данните по чл. 81, ал. 1 от ДОПК за лицата, вписани в ТР, и за лицата, вписани в регистър БУЛСТАТ, се вписват служебно от съответната компетентна териториална дирекция въз основа на данните от търговския регистър, съответно от регистър БУЛСТАТ.

Данните по чл. 81, ал. 1 от ДОПК за чуждестранните физически лицата с адресна регистрация на краткосрочно и продължително пребиваващи се вписва служебно от съответната компетентна териториална дирекция въз основа на данните, съдържащи се в Единния регистър за чужденците, поддържан от Министерство на вътрешните работи.

Регистрацията на ЕТ като осигурител в националния осигурителен институт се извършва пак служебно, въз основа на данните в регистъра и в базите данни на НАП по чл. 80, ал. 1 ДОПК.

ХІІ. Правно значение на вписаните обстоятелства

Вписването в ТР има оповестително, доказателствено и конститутивно действие.

Впиисаното обстоятелство се счита за известно на трети добросъвестни лица от деня на вписването (т.н. оповестително действие на вписването. До изтичане на 15 дни от вписването то не може да се противопостави на трети лица, които докажат, че им е било невъзможно да го узнаят (чл. 7, ал. 1 от ЗТР). То се счита за съществуващо, дори ако в действителност вписаното обстоятелство не съществува (чл. 10, ал. 1 ЗТР). И обратно – невписани обстоятелства се считат за несъществуващи по отношение на трети добросъвестни лица (чл. 10, ал. 2 от ЗТР).

Доказателственото действие се състои във формалната доказателствена сила на вписаните обстоятелства. До доказване на противното, вписаното обстоятелство се смята за съществуващо. Всяко добросъвестно лице може да се позове на вписаното в отношенията си с търговеца, дори да се окаже, че вписаното обстоятелство не съществува.Третите лица могат да се позоват на всички, подлежащи на вписване обстоятелства, макар вписването още да не е извършено, освен ако законът изрично предвижда  те да проявят действие след вписването(чл. 7, ал. 2 ЗТР).

С вписването на ЕТ в регистъра, на физическото лице се признава търговска правоспособност. Нов правен субект, различен от физическото лице, обаче не възниква. Затова правната теория не признава конститутивното действие на вписването на едноличен търговец.

Така или иначе, от момента на вписването търговецът може да поема права и задължения не само от свое име като физическо лице, но и от името на своето предприятие.

ХІІІ. Приложими нормативни актове

Търговски закон;

Закон за търговския регистър;

Закон за електронният документ и електронният подпис;

Данъчно-осигурителен процесуален кодекс;

Наредба № 1 за водене, съхранение и достъп до търговския регистър;

Устройствен правилник на Агенция по вписвания;

Тарифа за държавните такси, събирани от Агенция по вписвания;

Инструкция за вътрешния документооборот и организация на работата с електронно подписани документи на Агенция по вписванията.

 ХІV. Интернет страница на АВп.: www.registryagency.bg, а на ТР: www.brra.bg

 

Регистрация на дружество с ограничена отговорност

1 учебен час

І. Цел на процедурата

Вписването на който и да било търговски субект има за цел да направи публично достояние определени обстоятелства, определени с нормативен акт, с оглед гарантиране на правната сигурност и търговския обмен, защита интересите на 3-ти лица и съблюдаване на изискванията за законосъобразното на субектите на търговското право.

Едва с регистрацията на търговското дружество се пораждат онези правни последици, които законът свързва с вписването на определени обстоятелства.

Не на последно място , регистрацията в редица случаи се явява необходима предпоставка за законосъобразно упражняване на определен вид дейност. Това се отнася най-вече за многобройните разрешителни и регистрационни режими, при които вписването в ТР е задължително изискване.

ІІ. Търговското дружество е легално дефинирано понятие. ТЗ го определя като обединение като обединение на две или повече лица за извършване на търговски сделки с общи средства. По изключение дружеството може да се учреди и от едно лице  – чл. 63, ал. 2 от ТЗ.

Характерният белег за дружеството с ограничена отговорност (ООД) , който го отличава от другите търговски дружества, е ограничената отговорност на съдружниците – те отговарят за задълженията на дружеството до размера на дяловата си вноска в капитала. Казано с други думи, дружеството отговаря за своите задължения с имуществото си и кредиторите му не могат да посегнат на личното имущество на съдружниците. Всъщност, основният белег на ООД е, че то е капиталово дружество , чийто капитал е разделен на дялове.  

ООД е междинна правно-организационна форма между дружествата и личността и дружеството на големия капитал  – акционерно дружество.

Учредители могат да бъдат български или чуждестранни фхизически или юридически лица. Физическите лица трябва да са деаспособно (т. е. навършили 18 години и не са поставени под запрещение) съгласно чл. 65, ал. 1 от ТЗ.

Когато като учредители на ООД (ЕООД) участва Юридическо лице, правата му като съдружник или едноличен собственик се упражняват от лицето , което има право да го представлява, или от изрично упълномощено лице.

ІІІ. Компетентен орган за регистрация

ТР се води и поддържа от А.Вп. към министерство на правосъдието. ТР е електронна база данни, съдържаща обстоятелствата, вписани по силата на закон, и актовете, обявени по силата на закон, за търговците и клоновете на чуждестранни търговци.

Службите по регистрация поддържащи ТР, осъществяват функциите си по ЗТР на територията на съдебния район на съответния окръжен съд (за София – Софийски градски съд). Заявленията за вписвания и промени в обстоятелствата се подават в която и да е териториална служба по регистрация на АВп. По седалището на окръжните съдилища.

Компетентен орган, който разглежда заявленията е длъжностното лице по регистрация към съответната териториална служба.

ІV. Кръга на лицата, оправомощени да поискат вписване

Вписване в ТР на новосъздаващо се ООД (ЕООД) може да иска само управителят, назначен от общото събрание на съдружниците при сключване на дружествения договор. Дружеството не може да бъде вписано, ако не е назначен управител (чл. 119, ал. 1 от ТЗ). При учредяване на ЕООД вписването може да иска едноличният собственик на капитала.

Отделните съдружници в ООД не могат за искат вписване на дружеството, освен ако не са избрани за управители. Когато са назначени няколко управители, оправомощени да искат вписване са онези от тях, които съгласно дружествения договор имат право да представляват дружеството. 

Новоназначения управител е длъжен да поиска вписването в седмодневен срок от сключването на дружествения договор.

  1. Резервиране на фирма

Изискването за изключителност (уникалност) на фирмата е въведено в чл. 11 от ТЗ. Фирмата е наименованието под което търговецът упражнява занятето си и се подписва. Всяка фирма освен предписаното от закона необходимо съдържание може да включва означение за предмета на дейност, участващите лица, както и свободно избрана добавка. Фирмата трябва да отговаря на истината, да не въвежда в заблуждение и да не накърнява обществения ред и морала. Търговецът изписва фирмата си задължително на български език. Той може да я изписва допълнително и на чужд език. Фирмата на дружество с ограничена отговорност трябва да съдържа означението „Дружество с ограничена отговорност“, или съкратено „ООД“, когато капиталът принадлежи на едно лице, фирмата съдържа означението „еднолично ООД“, съответно „ЕООД“.

Предвидена е възможност всеки да може да запази фирма преди подаване на заявление за вписване. За целта заявителят прави справка дали друго лице няма права върху избраната от него фирма чрез търсене в регистрираните дела, списъка на запазените фирми, постановените откази и подадените заявления. Справките са безплатни и могат да се правят чрез интернет страницата на ТР или по друг начин в зависимост от технологичната готовност на АВп..

Запазването на вече избрана фирма се извършва въз основа на заявление по образец „Д1“ от Наредба № 1. Заявлението се подава лично от заинтересованото лице или от негов представител.

VІ. Учредяване на ООД, съответно ЕООД

Уредяването на ООД (ЕООД) е резултата на последователно извършване на точно определени правни и фактически действия от съдружниците, съответно едноличния собственик. Такива действия са: вземане на решения за учредяване, приемане на дружествен (учредителен договор), избор на орган на управление, набиране на капитал и изготвяне на заявление за регистрация.

Събранието може да бъде присъствено или неприсъствено. Но независимо от начина на провеждане трябва да бъдат проведени следните действия:

  1. Вземане на решение за учредяване на ООД.

На учредителното събрание трябва да се вземат следните решения:

А) за учредяване на ООД;

Б) за приемане на дружествен договор;

В) за избор на управител или управители.

Решението по буква „а“ и „б“ се приемат с единодушие, а изборът на управител, съгласно предвиденото в дружествения договор.

При провеждане на учредителното събрание се води протокол, за който по аналогия се прилагат изискванията на чл. 232 и следващите от ТЗ. Протоколът се подписва от всички съдружници или от техните представители с изрично пълномощно.

Когато дружество с ограничена отговорност се учредява от едно лице (физическо или юридическо), се съставя протокол в писмена форма, с който се утвърждава учредителният акт.

Дружественият договор се подписва лично от всеки съдружник или от пълномощник с изрично пълномощно с нотариално заверен подпис.

Когато съдружник е юридическо лице, негов представител в учредителното събрание и при подписване на предварителния договор трябва да притежава документи, овластяващи го с представителна власт. Такива документи са:

А) решение на колективния управителен орган на юридическото лице, изразяващо съгласие за участие в учредяваното дружество. В решението следва да се посочи лицето, което ще представлява юридическото лице при учредяването и дейността на новото дружество.

Б) документ, удостоверяващ учредяването на юридическото лице – съдружник и компетентността на съответния орган на това лице да вземе решение за участие в дружеството с ограничена отговорност.

В) Нотариално заверено пълномощно – само когато дружественият договор е подписан от специално упълномощен представител на юридическото лице.

Дружествения договор се сключва в писмена форма.

  1. Да се изготви и подпише договор за възлагане на управлението с управителя. Договорът се сключва в писмена форма от името на дружеството чрез лице, упълномощено от общото събрание, или от едноличния собственик на капитала. Упълномощаването може да се извърши както от учредителното събрание, така и на последващо общо събрание на съдружниците.
  2. Да се събере дружествения капитал. Той не може да бъде по-малък от 2 лв., а дяловете на съдружниците не могат да бъдат по-малки от 1 лев. Набирането на капитала се осъществява напрактика чрез специална набирателна сметка в банка. Може да бъдат направени и непарични вноски (апорт). В Агенция по вписвания следва да се представят доказателства, че е внесен установеният от закона минимум на капитала от 2 лв..
  3. Да се заверят нотариално:

А) Съгласие от управителя с образец от подписа му ( спесимен);

Б) Дружественият договор в случаите на непарична вноска на право, за чието прехвърляне е необходима нотариална форма;

В) Да се изготви и подпише от управителя (управителите) декларация (декларации) за обстоятелствата по чл. 142 от ТЗ.

Г) Да се изготви и подпише от управителя (управителите) декларация (декларации) за обстоятелствата по чл. 141, ал. 8 от ТЗ.

Д) Да се заплати държавна такса за регистрация в търговския регистър.

VІІ. Регистрация с документи на хартиен носител

След запазването на фирма и извършването на горепосочените действия по учредяване на ООД , трябва да се подготви писмено заявление по образец съгласно Приложение № А4 от Наредба № 1 – Заявление за вписване на обстоятелства относно ООД.

При промяна на органите или в представителството на дружеството заявлението се извършва от новоизбрания орган или представител – управител, или управители.

Заявлението се подписва от заявителя по реда посочен в раздел „Подаване на заявления в службата по регистрация“.

Заявлението подадено на хартиен носител, трябва да бъде попълнено по образец на български език и подписано от заявителя. Същото не трябва да съдържа поправки и зачерквания, въведената информация трябва да е четима.

Необходими документи

Към заявлението за регистрация на ООД, съответно ЕООД, се прилагат следните документи, описани в група „Приложение“ по заявлението:

  1. Дружествен договор за ООД, съответно Учредителен акт за ЕООД;

Препис от Дружествения договор, съответно учредителния акт, в който личните данни, освен тези, които се изискват по закон, са заличени, както и протокол (решение) на учредителното събрание за учредяване на дружеството;

  1. Документът, установяващ съществуването на юридическо лице – съдружник, и удостоверяващ лицата, които го представляват по националния му закон (само за юридическо лице – съдружник, което не е учредено по българското право, или юридическо лице съдружник, което не е вписано в ТР);
  2. Решение на съответния орган на юридическото лице – съдружник, за участие в дружеството с ограничена отговорност;
  3. Решението (учредителен протокол) на учредителното събрание, съответно на едноличния собственик на капитала, за назначаване на управител или управители;
  4. Нотариално заверено съгласие и образецът от саморъчния подпис на управителя/управителите;
  5. Съответният лиценз или разрешение, когато предметът на дейност на ООД (ЕООД) е подчинен на специален режим и това е условие за регистрация в ТР (например инвестиционен посредник);
  6. При парична вноска – документ от банка за внесен капитал по набирателна сметка;
  7. При непарична вноска – заключение на вещите лица по чл. 72, ал. 2 от ТЗ, освен в изрично предвидените със закон случаи; декларация по чл. 226 от ДОПК (при извършване на непарична вноска с предмет вещно право върху недвижим имот или мооторно превозно средство); доказателства, че вносителят е съобщил на длъжника за прехвърляне на вземането, с изключение на случаите, когато вземането е срещу самото дружество ( при извършване на непарична вноска с предмет на вземане), доказателствата, че вносителят е носител на правата – предмет на непаричната вноска и писменото съгласие на вносителя на непаричната вноска с описание на вноската и нотариална заверка на подписа му (при извършване на непарична вноска на права, за учредяване или за прехвърлянето на които се изисква нотариална форма;
  8. Декларация/ии по чл. 142 от ТЗ;
  9. Декларация/ии по чл. 141, ал. 8 от ТЗ;
  10. Договор за възлагане на управлението;
  11. Квитанция за внесена държавна такса.

VІІІ. Вписване на промени в обстоятелствата

Управителят на ООД/ЕООД е длъжен в 7-мо дневен срок от настъпването на промени във вписаните обстоятелства да поиска вписването им в ТР, съгласно чл. 6, ал. 2 от ЗТР. Вписват се промени в следните обстоятелства: предмет на дейност, седалище, адрес на управление, фирма, управление и представителство, както и увеличаването или намаляването на капитала, приемането на нов съдружник, прекратяването на членство и изключването на съдружник, прехвърлянето на дружествени дялове  на съдружник или на трето лице, преобразуването на дружеството в резултат на сливане, вливане и т.н.

Вписването се извършва въз основа на заявление по образец за съответната промяна, подлежаща на вписване, заедно с приложените документи за всеки един конкретен случай.  Заявлението се подава от управителя или управителите, прокуриста на дружеството или от други лица в предвидените от закона случаи.

ІХ. Заличаване от ТР

ООД (ЕООД) се заличава от ТР в следните случаи:

  1. при прекратяване на дейността след проведена ликвидация – по искане на ликвидаторите.
  2. При постановяване на решение на съда за прекратяване на производство по несъстоятелност – в този случай заличаването се извършва служебно.

Х. Дължими такси

Размерът на таксите за вписване на обстоятелства се определят от Тарифата за държавните такси, събирани от АВП. – Раздел ІІа

  1. По заявления за запазване на фирма – 40 лв.;
  2. За вписване на ООД, ЕООД – 110 лв. при подаване на заявление на хартиен носител и 55 лв. при подаване по електронен път;
  3. За вписване на клон на ООД – 40 лв. при подаване на заявление на хартиен носител и 20 лв. при подаване по електронен път;
  4. За вписване на прехвърляне на предприятие на ООД 80 лв. при подаване на заявление на хартиен носител и 40 лв. при подаване по електронен път;
  5. За вписване изменение на капитала – 30 лв. при подаване на заявление на хартиен носител и 15 лв. при подаване по електронен път;
  6. За вписване промяна в други обстоятелства – 30 лв. при подаване на заявление на хартиен носител и 15 лв. при подаване по електронен път;
  7. За издаване на удостоверение – 5лв. за първа страница и 2 лв. за всяка следваща страница.

ХІ. Правни последици от вписването

След регистрацията на ООД (ЕООД) в ТР следва данъчната му регистрация;

Съгласно чл. 82, ал. 3 от ДОПК, данните по чл. 81, ал. 1 от ДОПК за лицата, вписани в ТР, и за лицата, вписани в регистър БУЛСТАТ, се вписват служебно от съответната компетентна териториална дирекция въз основа на данните от търговския регистър, съответно от регистър БУЛСТАТ.

Данните по чл. 81, ал. 1 от ДОПК за чуждестранните физически лицата с адресна регистрация на краткосрочно и продължително пребиваващи се вписва служебно от съответната компетентна териториална дирекция въз основа на данните, съдържащи се в Единния регистър за чужденците, поддържан от Министерство на вътрешните работи.

Регистрацията на ООД (ЕООД) като осигурител в националния осигурителен институт се извършва пак служебно, въз основа на данните в регистъра и в базите данни на НАП по чл. 80, ал. 1 ДОПК.

ХІІ. Правно значение на вписаните обстоятелства

Вписването в ТР има оповестително, доказателствено и конститутивно действие.

Впиисаното обстоятелство се счита за известно на трети добросъвестни лица от деня на вписването (т.н. оповестително действие на вписването. До изтичане на 15 дни от вписването то не може да се противопостави на трети лица, които докажат, че им е било невъзможно да го узнаят (чл. 7, ал. 1 от ЗТР). То се счита за съществуващо, дори ако в действителност вписаното обстоятелство не съществува (чл. 10, ал. 1 ЗТР). И обратно – невписани обстоятелства се считат за несъществуващи по отношение на трети добросъвестни лица (чл. 10, ал. 2 от ЗТР).

Доказателственото действие се състои във формалната доказателствена сила на вписаните обстоятелства. До доказване на противното, вписаното обстоятелство се смята за съществуващо. Всяко добросъвестно лице може да се позове на вписаното в отношенията си с търговеца, дори да се окаже, че вписаното обстоятелство не съществува.Третите лица могат да се позоват на всички, подлежащи на вписване обстоятелства, макар вписването още да не е извършено, освен ако законът изрично предвижда  те да проявят действие след вписването(чл. 7, ал. 2 ЗТР).

С вписването на ООД (ЕООД)  в ТР възниква нов правен субект – юридическо лице. В това пък се състои конститутивното действие на вписването. От този момент насетне дружеството може самостоятелно да бъде носител на права и задължения.

ХІІІ. Приложими нормативни актове

Търговски закон;

Закон за търговския регистър;

Закон за електронният документ и електронният подпис;

Закон за икономическите и финансови отношения с дружествата, регистрирани в юресдикции с преференциален данъчен режим, свързани с тях лица и техните действителни собственици;

Данъчно-осигурителен процесуален кодекс;

Наредба № 1 за водене, съхранение и достъп до търговския регистър;

Устройствен правилник на Агенция по вписвания;

Тарифа за държавните такси, събирани от Агенция по вписвания;

Инструкция за вътрешния документооборот и организация на работата с електронно подписани документи на Агенция по вписванията.

ХІV. Интернет страница на АВп.: www.registryagency.bg, а на ТР: www.brra.bg

Регистрация на акционерно дружество

1 учебен час

І. Цел на процедурата

Процедурата има за цел да изясни реда за учредяване на АД и вписването му в ТР.

Вписването на АД в ТР е елементът, който завършва фактическия състав на учредяването му и поражда правните последици в две направления:

  1. Възниква нов правен субект – юридическо лице – търговец. Това води до появата на един нов участник в гражданския оборот, който се явява като самостоятелна страна в търговските отношения;
  2. Извършва се публично оповествяване на създаването на този нов правен субект и на определени обстоятелства, свързани с него с оглед гарантиране на правната сигурност в търговския обмен, защита интересите на трети лица и съблюдаване на изискванията за законосъобразно учредяване на субектите на търговското право.

ІІ. Понятие за АД

АД е вид търговско дружество, чийто капитал е разпределен на акции. То е най-типичното капиталово дружество.

Като всяко търговско дружество и АД е обединение на две или повече лица за извършване на търговски сделки с общи средства. АД може да се учреди от едно лице. Като вид търговско дружество АД притежава неговите белези, а именно: то е Юл – търговец (по правноорганизационната си форма), има универсална правоспособност, членове (акционери) могат да бъдат всички субекти на частното право и те участват в разпределението на печалбата.

Като капиталово търговско дружество, АД има допълнителни белези, които се изразяват в това, че задължително формира и обявява капитал, а акционерите имат дял (част) от капитала, който по принцип определя тяхното влияние върху управлението, върху част от печалбата и върху ликвидационният им дял, като наред с това не носят отговорност за задълженията на дружеството.

Типични за АД белези са това, че капиталът му е разпределен на акции, които трябва да се запишат от акционерите (срещу поемане на задължение за имуществени вноски), дружеството се управлява въз основа на устройствен акт, наречен устав и от акционерите не се изисква лично участие в осъществяваната от АД дейност.

Интересът от участие в АД се определя от правната възможност за получаване на дивидент, като при прекратяване на дружеството с ликвидация, акционерите имат право на ликвидационен дял.

ІІІ. Учредяване на АД

Учредяването на АД е резултат от последователно напластяване на разнородни елементи, които образуват смесен фактически състав. Минимално необходимите елементи на този състав са: – вземане на решение за учредяване; приемане на устав; избор на орган/и за оперативно управление; набиране на капитал и вписване в търговския регистър.

АД се учредява на учредително събрание. Учредителното събрание е нормативно уреден способ за решаване на въпросите, свързани с образуването на АД формирането на неговите изборни органи и записване на акциите.

Учредителите трябва да присъстват лично на учредителното събрание или да бъдат представлявани от пълномощник с изрично пълномощно, с нотариална заверка на подписа.

Учредителното събрание взема следнитерешения:

  1. за учредяване на АД;
  2. за приемане на устав;
  3. за избор на съвет на директорите, съответно надзорен съвет;
  4. за установяване на размера на разноските по учредяването.

Решенията по т. 1 и 2 се приемат с единодушие, а останалите с обикновено мнозинство от записаните акции.

При провеждане на учредителното събрание се води протокол.

Когато АД се учредява от едно лице (физически или юридическо), се съставя учредителен акт в писмена форма, с която се утвърждават устава и се назначават първият надзорен съвет или съвет на директорите.

Набирането на капитала се състои от два елемента:

  •  записване на акции;
  • извършване на вноски.

Записването на акции представлява извършване на изявления от учредителите, по силата на които те поемат част от капитала, срещу което се задължават да извършат имуществена вноска.

След провеждане на учредителното събрание и записването на акции учредителите следва да извършат и имуществени вноски, за които са се задължили. Паричните вноски се извършват по специална набирателна банкова сметка, а непаричните по реда на чл. 72 и следващите от ТЗ.

ІV. Правно-технически действия при учредяването

Законосъобразното учредяване на АД изисква коректно осъществяване на описания по-горе фактически състав, а именно: вземане на решение за учредяване, приемане на устав, избор на органи на управление, набиране на капитала и вписване в ТР. Практическото реализиране на фактическия състав изисква извършване на определена правно-техническа дейност и изготвяне, респективно снабдяване с документи, без която е невъзможно създаването на дружеството.

  1. Протокол от учредителното събрание на АД.

Съгласно чл. 163, ал. 4 от ТЗ за учредителното събрание се съставя протокол. В протокола трябва да се посочат: 1. Мястото и времето на провеждане на събранието; 2. Имената на председателя и секретаря на събранието, както и преброителите на гласовете при гласуването; 3. Присъствие на членове на управителния и надзорния съвет (УС и НС), респективно членове на съвета на директорите (СД), както и на лица, които не са учредители; 4. Направените предложения по същество; 5. Проведените гласувания и резултатите от тях; 6. Направените възражения. Протоколът на учредителното събрание се подписва от председателят и секретаря на събранието и от преброителя на гласовете. Към него се прилагат: 1. Списък на присъстващите; 2. Документите, свързани със свикването на общото събрание.

  1. Списък на лицата учредители.
  2. Пълномощни от учредители.

Съгласно чл. 163, ал. 1 от ТЗ учредител може да бъде представляван от пълномощник с изрично пълномощно с нотариална заверка на подписа.

  1. Документ, установяващ съществуването на ЮЛ учредител, и удостоверяващ лицата, които го представляват по националния му закон. Същите са необходими с оглед установяване на правосубектността на този вид учредители и на представителната власт на лицето, което действа от тяхно име на учредителното събрание.
  2. Протокол с решение на компетентния орган на ЮЛ – учредител за участие в учредяването на дружеството и записване на акции от неговия капитал.

Необходим е за установяване на предпоставките, при които ЮЛ може да участва като съдружник, респективно акционер в АД.

  1. Декларации по чл. 160, ал. 2 от ТЗ за необявяване в несъстоятелност.
  2. Декларации за записване на акции от учредителите и Списък на учредителите, записали акции от капитала на АД.

Съгласно чл. 160, ал. 1 ат ТЗ, учредителите са лица, записали акции на учредителното събрание. Капиталът, респективно акциите се записват на учредителното събрание. При учредяване на дружеството капиталът трябва да бъде изцяло записан. Правно-технически записването на акции може да се извърши по различни начини, но при всички случаи следва да се изготви списък на лицата, записали акции при учредяването, който да бъде удостоверен от избрания УС или от СД.

При всички случаи е препоръчително изявленията на да са документирани по безспорен начин и в съответните документи да се съдържа ясно и недвусмислено волеизявление за придобиване на част от капитала (акции) срещу задължение за съответстващата му имуществена вноска.

  1. Ако уставът допуска член на съвет може да бъде и ЮЛ. В този случай то трябва да представи пред учредителното събрание документ, установяващ съществуването на ЮЛ и удостоверяващ лицата, които го представляват по националния му закон.
  2. В случаите на т. 8, ако уставът допуска член на съвет може да бъде и ЮЛ, то следва да се представи протокол с решение на компетентния орган на ЮЛ, със съгласие за участие в управителния орган на акционерното дружество и физическо лице, което да представлява ЮЛ в съответния управителен орган на АД.
  3. Декларация по чл. 234 от ТЗ от физическите лица, избрани за членове на НС, респективно на УС или на СД.

Съгласно чл. 234 от ТЗ, член на съвет може да бъде дееспособно ФЛ. Не може да бъде член на съвет лице, което: 1. Е било член на управителен или контролен орган на дружество, прекратено поради несъстоятелност през последните две години, предхождащи датата на решението за обявяване в несъстоятелността, ако са останали неудволетворени кредитори; 2. Е било управител, член на управителен или контролен орган на дружество, за което е било установено с влязло в сила наказателно постановление неизпълнение на задължения по създаване и съхранение на определените му нива от запаси по Закона за запасите от нефт и нефтопродукти; 3. Не отговаря на други изисквания, предвидени в устава.

  1. Декларация по чл. 234 от ТЗ за ФЛ, избрани да представляват ЮЛ, които ще бъдат членове на НС, респективно на УС или СД при осъществяване на правата и задълженията им в съветите.
  2. Протокол от заседание на НС с решение за разпределяне на функциите и за избор на УС.

Съгласно чл. 242, ал. 3, във връзка с чл. 241, ал. 2 от ТЗ НС приема правила за работата си и избира председател и зам. Председател от своите членове. Членовете на УС се избират от НС, който определя тяхното възнаграждение и може да ги заменя по всяко време.

  1. Образец от подписа на изпълнителния член на УС (изпълнителния директор) на АД.

Съгласно чл. 235, ал. 3 от ТЗ имената на лицата, овластени да представляват дружеството, се вписват в ТР. При вписване те представят нотариално заверени подписи (спесимени).

  1. Протокол от заседание на УС с решения за разпределение на функциите и за начина на представляване на дружеството.

Членовете на съветите имат еднакви права и задължения, независимо от вътрешното разпределение на функциите между тях и предоставяне на правото на управление и представителство на някои от тях. Членовете на съветите са длъжни да изпълняват функциите си с грижата на добър търговец в интерес на дружеството и на всички акционери.

  1. Протокол от заседание на НС с решение за одобряване на решението на УС по чл. 235, ал. 2 от ТЗ.
  2. Удостоверение за изключителност на фирмата на дружеството.

Изискването за изключителност (уникалност) на фирмата е въведено в чл. 11 от ТЗ. Фирмата е наименованието под което търговецът упражнява занятето си и се подписва. Всяка фирма освен предписаното от закона необходимо съдържание може да включва означение за предмета на дейност, участващите лица, както и свободно избрана добавка. Фирмата трябва да отговаря на истината, да не въвежда в заблуждение и да не накърнява обществения ред и морала. Търговецът изписва фирмата си задължително на български език. Той може да я изписва допълнително и на чужд език. Фирмата на акционерно дружество се включва означението „Акционерно дружество“, или съкратено „АД“, когато капиталът принадлежи на едно лице, фирмата съдържа означението „еднолично АД“, съответно „ЕАД“.

Предвидена е възможност всеки да може да запази фирма преди подаване на заявление за вписване. За целта заявителят прави справка дали друго лице няма права върху избраната от него фирма чрез търсене в регистрираните дела, списъка на запазените фирми, постановените откази и подадените заявления. Справките са безплатни и могат да се правят чрез интернет страницата на ТР или по друг начин в зависимост от технологичната готовност на АВп..

Запазването на вече избрана фирма се извършва въз основа на заявление по образец „Д1“ от Наредба № 1. Заявлението се подава лично от заинтересованото лице или от негов представител.

  1. Удостоверение от търговска банка за внесен капитал.

Съгласно чл. 174 от ТЗ, за вписването на АД в ТР е необходимо да е записан целия капитал и да е внесена предвидената в устава част от стойността на всяка акция, но не по-малко от 25 на сто от номиналната или от предвидената в устава емисионна стойност на всяка акция. Паричните вноски се извършват по набирателна банкова сметка, открита от УС на името на дружеството с посочване на вносителя, , като разпореждането с внесените суми се извършва с единодушно решение  на този орган. За непаричните вноски се прилагат съответно разпоредбите на чл. 72 и чл. 73 от ТЗ.Извършването на паричните вноски се удостоверява с нарочно удостоверение , издадено от търговската банка, в която е открита набирателната сметка.

  1. Актуален устав на дружеството.

За вписването на АД в ТР е необходимо да е приет уставът. В ТР следва да се представи приетият устав , заверен от лицето или от лицата, представляващи дружеството.

  1. Декларация за истинност на заявените обстоятелства.

Съгласно чл. 13 от ЗТР, към заявлението се прилага декларация, подписана от заявителя по чл. 15, ал. 1, т.1, 2 и 3 или ал. 3 от ЗТР, за истиността на заявените обстоятелства или за приемането на представените за обявяване актове.

  1. Заявление за вписване

Вписването в ТР се извършва въз основа на заявление по образец. Заявлението за вписване и заличаване на обстоятелства и заявление за обявяване на актове се подават от акционерните дружества само по електронен път (чл. 17 от ЗТР).

Съгласно чл. 22 от Наредба № 1, подлежащите на вписване актове относно АД се посочват в заявление по образец съгласно приложение А5.

Съгласно чл. 15 от ЗТР, вписване, заличаване и обявяване в ТР могат да се заявяват от:

  1. Търговеца;
  2. Друго лице в предвидените от закона случаи;
  3. Адвокат с изрично пълномощно, съставено съгласно изискванията на Закона за адвокатурата, за представителство пред ТР;
  4. Прокурист.

Обявяване в ТР на актове по чл. 6, ал. 3 от ЗТР може да се заяви и от съставителя на финансовите отчети по смисъла на закона за счетоводството.

При промяна в органите или в представителството заявлението се извършва от новоизбрания орган или представител.

  1. Квитанция за платена държавна такса за вписване в ТР.
  • Приложими нормативни актове

Търговски закон;

Закон за търговския регистър;

Закон за електронният документ и електронният подпис;

Закон за икономическите и финансови отношения с дружествата, регистрирани в юресдикции с преференциален данъчен режим, свързани с тях лица и техните действителни собственици;

Данъчно-осигурителен процесуален кодекс;

Наредба № 1 за водене, съхранение и достъп до търговския регистър;

Устройствен правилник на Агенция по вписвания;

Тарифа за държавните такси, събирани от Агенция по вписвания;

Инструкция за вътрешния документооборот и организация на работата с електронно подписани документи на Агенция по вписванията.

VІ. Интернет страница на АВп.: www.registryagency.bg, а на ТР: www.brra.bg